Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Как е тя? — попита Бинабик.
— Мисля, че ще се оправи — каза Саймън, докато внимателно наблюдаваше вещицата. — Тя ми спаси живота, нали?
Бинабик го изгледа през мокрите кичури, паднали на кафявото му лице.
— Така изглежда — каза той накрая. — Тя е могъщ съюзник, но дори нейната сила беше подложена на крайно изпитание при това преживяване.
— Какво означаваше това? — попита Саймън, като остави Гелое в ръцете на Малахиас. — Видя ли това, което видях аз? Планината и… и дамата с маската, и книгата?
— Чудя се дали сме видели всички неща еднакво, Саймън — бавно отговори Бинабик. — Но смятам, че е важно да изчакаме Гелое да сподели мислите си с нас. Може би по-късно, след като се нахраним. Умирам от глад.
Саймън несигурно се усмихна на трола и когато се обърна, срещна втренчения поглед на Малахиас. Момчето понечи да се извърне после някаква вътрешна решимост го накара да задържи погледа си, докато най-накрая този, който се почувства неудобно, се оказа Саймън.
— Изглеждаше, че цялата къща се тресе — внезапно проговори Малахиас и Саймън се стресна. Гласът на момчето беше напрегнат, висок и хрипкав.
— Какво имаш предвид? — попита Саймън, заинтригуван както от факта, че Малахиас говори, така и от думите му.
— Цялата хижа. Докато вие тримата седяхте и гледахте огъня, стените й започнаха… да треперят. Сякаш някой я повдигна и отново я сложи на мястото й.
— Най-вероятно е било заради начина, по който се движехме, докато бяхме… искам да кажа… о, не знам — предаде се Саймън ядосано. Наистина, в момента той не знаеше нищо. Чувстваше се така, сякаш някой е разбъркал мозъка му с пръчка.
Малахиас се обърна, за да даде още вода на Гелое. По первазите на прозорците внезапно затупкаха дъждовни капки; сивото небе не можеше да сдържа повече бурята в утробата си.
Вещицата бе намусена. Бяха оставили супените паници, седяха на голия под и се гледаха; Саймън, тролът и стопанката на хижата. Малахиас, макар и явно заинтригуван, седеше на леглото до малкото момиче.
— Видях да се движат лоши неща — каза Гелое и очите й заблестяха. — Лоши неща, които ще разтърсят корените на света, който познаваме. — Тя беше възстановила силите си и изглеждаше сериозна и строга като крал, който взима важно решение. — Малко ми се иска да не бяхме поемали по Пътя на сънищата, ала това е само безсмислено желание на една част от мене, която просто иска да бъда оставена на мира. Виждам, че се задават мрачни дни, и се страхувам да не бъда завлечена във водовъртежа на лошите събития, които са предопределени да се случат.
— Какво имате предвид? — попита Саймън. — Какво е всичко това? И вие ли видяхте планината?
— Стормспайк. — Гласът на Бинабик бе странно спокоен. Гелое го погледна, кимна и двамата се обърнаха към Саймън.
— Наистина. Ние видяхме Стормспайк, както я наричат в Римърсгард. Що се отнася до римърите, те я смятат за легенда. Стормспайк. Планината на норните.
— Ние, кануките — започна Бинабик, — знаем, че Стормспайк е истинска. И все пак норните не са се намесвали в работите на Остен Ард от незапомнени времена. Защо сега? Изглежда ми, сякаш… сякаш…
— Сякаш се готвят за война — завърши Гелое вместо него. — Прав си, ако трябва да вярваме на съня. Дали обаче сме видели правилно — това трябва да отсъдят по-тренирани очи от моите. Но ти каза, че хрътките, които са ви преследвали, са носели знака на Стормспайк; това е реално доказателство в реалния свят. Мисля, че можем да вярваме на тази част от съня, или поне би трябвало.
— Готвят се за война ли? — Саймън се чувстваше все по-объркан. — Срещу кого? И коя беше жената със сребърната маска?
Гелое изглеждаше много изморена.
— Маската? Не беше жена. Можеш да я наречеш същество от легендите или същество от незапомнени времена, както каза Бинабик. Това беше Утук’ку, кралицата на норните.
Саймън почувства как го обзема хлад. Вятърът отвън пееше студената си самотна песен.
— Но какви са тези норни? Бинабик каза, че са били сити.
— Легендата разказва, че някога са били част от ситите — отвърна Гелое. — Но те са изгубено племе, отстъпници. Изобщо не тръгнали към Асу’а заедно със своя народ, а изчезнали в неизследвания север, в ледените земи отвъд Римърсгард и нейните планини. Предпочели да се изолират от живота на Остен Ард, макар че сега нещата май се променят.