Фурията на курсора

— Не трябваше да ви оставям там.

Сънят се възобнови. Арарис изчезна в нощта. Той се плъзга като сянка през гората — трябваха му три-четири минути, за да намери входа на пещерата. После веднага се обърна и се втурна обратно към Исана и Алия.

Но когато приближи, изведнъж забеляза още един марат, който се криеше в сянката на не повече от десет фута от момичетата. Той се втурна към тях, стиснал ножа, но на Исана й се струваше, че се движи прекалено бавно.

Маратът излезе от скривалището си с лък в ръце, обсидиановата стрела вече беше на тетивата. Гледайки сцената през очите на Фейд, Исана разбра, че маратът вижда златистата коса на Алия — ярко петно, което се откроява на общия фон. Той се прицели в нея, защото я виждаше по-добре.

Фейд хвърли ножа.

Маратът изстреля стрелата.

Ножът се заби до дръжката в окото на марата. Ловецът започна да се свлича, беше мъртъв още преди тялото му да удари земята.

Но стрелата, която беше успял да пусне, порази Алия. Момичето рязко изпъшка и падна на ръце и колене.

— Врани — изръмжа Фейд и се хвърли към тях. Той замръзна за момент в нерешителност.

— Добре съм — каза Алия.

Гласът й секна, но тя се надигна, кръв обагри роклята й на няколко сантиметра под лопатката.

— Само драскотина.

Тя взе отчупеното парче дървена стрела, оперено с черно гарваново перо, отличителен знак на стрелите на маратите.

— Стрелата се счупи. Вероятно е дефектна.

— Нека да видя — каза Арарис и огледа раната. Проклинаше се, че не разбира достатъчно от лечителство, но кръвта беше малко, недостатъчно, за да загуби тя съзнание от загуба на кръв.

— Арарис? — попита Исана, гласът й беше напрегнат от болка.

— Имала е късмет — отговори той кратко, — но трябва да се скрием, милейди.

— Аз не съм твоята лейди — по навик възрази Исана.

— Тя е безнадеждна — въздъхна Алия, гласът й беше напрегнато весел. — Хайде вече да се скрием някъде.

Арарис и Алия помогнаха на Исана да стигне до пещерата. Това отне повече време, отколкото му се искаше на Арарис, но Исана едва движеше краката си.

В крайна сметка те стигнаха до пещерата, едно от няколкото места, които разузнавачите на Септимус бяха подготвили като вариант да се изчака някоя от местните свирепи бури, създадени от фурии, или като подслон от силните зимни бури, която идваха с вой от страна на Ледено море.

Входът й беше скрит от плътен храсталак, навътре в пещерата водеше криволичещ тунел, позволяващ да се скрият всякакви източници на светлина в пещерата от любопитни очи. Накрая свършваше в малка зала, може би около два пъти по-голяма от обикновена легионерска палатка.

Имаше издълбано малко огнище, както и подготвени дърва за него. Малко ручейче беше отклонено и сега течеше покрай задния край на пещерата, падайки с ромолене от каменната стена в малко езерце, преди да продължи по пътя си под камъка.