Фурията на курсора

— Аз… — проговори Тави. — Аз само казах… Аз исках тя да изгасне. И…

В един миг огромното значение на този факт го порази. Той забеляза, че хрипти, не можеше да диша нормално.

Той каза на фурията на лампата да угасне.

И тя угасна.

Той я накара да угасне.

Направи го сам.

Той подчини фурията.

— Светлина — заповяда шепнешком след малко. — Искам светлина.

И тя се появи.

Тави погледна Кайтай с широко отворени очи и тя му отвърна със също такъв недоверчив поглед.

— Кайтай. Аз го направих. Аз!

Тя продължи да го гледа внимателно.

— Светлина, изгасни! — каза Тави. Светлината угасна и той веднага каза: — Светлина, светни! — така и стана. — Кървави врани! — изруга Тави със смях в гласа. — Угасни! Светни! Угасни! Светни! Угасни! Кайтай, видя ли?

— Да, алеранецо — каза тя с тон, пропит с внезапна и дълбока обида. — Видях.

Тави се засмя и тупна с пета по каменния под.

— Светни!

Светлината отново се появи и освети намръщената Кайтай, застанала до него с опрени на хълбоците ръце.

— Какво? — попита Тави.

— През цялото това време — каза тя. — Ти се притесняваше. Тормозеше се заради това. Уверен, че това е толкова ужасно. Заради това?

— Ами. Да. Угасни!

Кайтай въздъхна.

— Типично.

Чу се шумолене на дрехи.

— Какво имаш предвид? — попита Тави. — Светни!