![Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/9/1/km-kulata-na-zeleniya-angel-chast-prva-bg-download.jpg)
Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Помощ! — изкрещя Фенгболд. Пръстите му се хлъзгаха. Докато бавно се пързаляше надолу, парчето лед, за което се беше вкопчил, започна да се килва; далечният му край се протегна към сивото небе, докато неговият се гмурна неумолимо надолу. Очите на Фенгболд се изцъклиха. — Не! Не мога да умра! Не мога!
Назъбеното парче лед, вече почти вертикално, се преобърна. Ръката в ръкавица на херцога за миг се размаха във въздуха и изчезна.
Слънцето блестеше в очите на Мейгуин. Съмнение разяждаше сърцето й и отправяше черни болезнени лъчи в крайниците й. Римърите на Скали обкръжаваха нейните хора, мушкаха ги с копията си, подкарваха ги, сякаш бяха животни.
— Богове на нашия народ! — Гласът й звучеше продрано. — Спасете ни! Вие обещахте!
Скали Остроносия се приближи със смях, ръцете му бяха пъхнати под колана.
— Боговете ви са мъртви, момиче. Като баща ти. Като кралството ви. Но все още мога да те използвам. — Мейгуин усети вонята му — като острата, гнила смрад на престаряло еленско месо. — Ти си грозна, но краката ти са дълги… а аз харесвам дълги крака. По-добре е, отколкото да станеш парцал на мъжете ми, нали?
Мейгуин отстъпи и вдигна ръце като да се предпази от удар. Преди да успее да каже нещо, въздухът бе пронизан от звук на далечен рог. Скали и някои от мъжете му се обърнаха изненадани. Рогът протръби отново, по-силно този път, ясен, пронизващ и мощен. Свиреше каскада от ноти, които прокънтяха около Тайг и над полята на Хернисадарк. Мейгуин впери поглед натам.
Отначало беше само проблясък, трепкащо просветване от изток. Копитата вдигаха стремителен шум, като река след проливен дъжд. Хората на Скали затърсиха шлемовете си, които бяха оставили, когато бяха видели що за птици са хората на Мейгуин. Самият Скали завика коня си.
Беше войска, разбра Мейгуин — не, беше сън, сън от плът, отприщен по снежните поляни. Те идваха най-после!
Рогът прокънтя отново. Ездачите се носеха към Хернисадарк невъзможно стремително. Броните им сияеха с всички цветове на дъгата — небесносиньо, рубиненочервено, тревистозелено, оранжевото и аленото на мъгла при залез. Тя вече чуваше песента им, докато яздеха, висок, брилянтен стон, като ято невъзможни птици. Можеше да са сто или десет хиляди ездачи. Мейгуин дори не се опита да отгатне, защото в прекрасния ужас на идването им беше почти невъзможно да ги гледаш много дълго. Те струяха с цветове, звук и светлина, сякаш светът беше разкъсан и тъканта на сънуваната дъга се беше разляла по него.
Рогът прозвуча отново. Мейгуин, внезапно останала сама, се запрепъва към Тайг, без дори да съзнава, че за пръв път докосва дървени стени, откакто Скали бе заставил народа й да избяга. Римърсгардците, поразени, се събираха на планинския склон под голямата зала на баща й, блъскаха се и крещяха и се мъчеха да накарат конете си да застанат срещу неясния неприятел. Роговете на пристигащата войска прозвучаха отново.
Боговете бяха дошли! Застаналата на вратата Мейгуин се обърна, за да гледа. Кулминацията на всичките й тревоги и надежди беше тук най-после, пламтеше през снежните поля, за да спаси народа й. Боговете! Боговете! Тя беше довела боговете!
Откъм Тайг се чу дрънчене. Стичаха се още хора на Скали, намъкваха шлемове, вадеха мечовете си. Един от тях налетя на Мейгуин и я запрати на пътя на друг, който вдигна железния си юмрук и го стовари върху главата й.
Светът на Мейгуин изведнъж изчезна.
Бинабик най-после намери Саймън. Сиски му помагаше да го търси — или по-скоро беше Куантака, чийто нос можеше да различи нужната миризма дори в безумието, обхванало Сесуад'ра. Откриха го седнал с кръстосани крака на леда до една неподвижна фигура, носеща доспехите на Фенгболд. Намиращата дома стоеше до него, трепереща на свирепия вятър, муцуната й беше до ухото на младежа. Куантака го побутна с лапа по крака и издаде тих звук, докато чакаше господаря си.
— Саймън! — Бинабик забърза към него по издраната повърхност на езерото. Наоколо бяха пръснати тела, но тролът не спря да погледне нито едно. — Ранен ли си?
Саймън бавно вдигна глава. Гърлото му беше толкова възпалено, че от него излезе само шепот.
— Бинабик? Какво стана?
— Добре ли си, Саймън? — Дребният човек се наведе да огледа приятеля си, после се изправи. — Имаш много рани. Трябва да те отведем в лагера.
— Какво стана? — повтори Саймън. Бинабик го дърпаше за раменете и се опитваше да му помогне да се изправи, но Саймън явно не можеше да събере сили. Сиски дойде и застана до тях.