Диамантен меч, дървен меч [bg]
- Автор: Перумов Николай
- Серия: Летописите на Разлома #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Диамантен меч, дървен меч [bg]». Краткое содержание книги:
Изкачваше безкрайните извивки на винтовите стълбища.
Вървеше в пълен мрак - факлите бяха станали ненужни, след като дивната магия на Диамантения меч бе изострила осезанието и слуха му до немислима степен. Обратният път бе по-дълъг, защото бе таен и заобикаляше големите зали, работилниците и мините.
Сидри се чудеше дали ако знаеше за този проход, не би си спестил трудното спускане в недрата, битките и загубите... Само че тогава и неговите спътници щяха да узная всичко. И ако самият Сидри би се доверил на обещанието на Волни да не разказват никому за наученото, то Каменният престол не би хванал вяра на клетвата на кой да е чужденец. И особено на вълшебницата Тави - твърде проницателна, а и човек... Немислимо бе човек да докосне с нечистите си очи джуджешките светини!
Не. девойката трябваше да умре. Току-виж се бе досетила за силата и възможностите на Драгнир. Пак е добре, че не му се наложи на него, Пратеника, да довършва спътниците си... А и Каменният престол щеше да е доволен от икономията на разходи.
Кой ако не Сидри знаеше с какъв труд и пот се печелят имперските жълтици?! Изгонени от всички що-годе прилични златни находища, лишени от достъп до поне задоволителни жили, джуджетата бяха принудени да разработват най-бедните руди, на които не би се нахвърлил даже алчен хюлин или коболд. Ала даже когато се случваше да открият злато. Каменният престол не се решаваше да фалшифицира имперските монети. Разбира се, чисто като майсторлък, работата не представляваше ни най-малка трудност. За съжаление маговете зорко следяха за движението на парите и винаги по някакъв техен си начин разбираха кои не са излезли от Монетния двор на Мелиин. И бесеха или разпъваха престъпниците на площада пред същия този Монетен двор - за назидание и на работещите там майстори.
Златото се стичаше в кесията на Каменния престол от търговия. Като при това имперските прекупвачи винаги вземаха джуджешките стоки евтино. Даже за скъпоценните камъни, уж милостиво оставени на джуджетата да ги добиват, не даваха и стотна от истинската им цена. А за желязото да не говорим...
"Кой би седнал при такива условия да кове изделия за продажба?!"
Сидри бе уверен, че е свършил двойно добро дело. За всяко късче злато, което Кан-Торог възнамеряваше да вземе като заплащане, бе пролята много пот, прехвърлено бе огромно количество ялова руда, хълмове въглища, без да се включват в сметката премазаните пръсти, болките в кръста и пукнатите глави.
"И всички тези жертви, правени за попълване на хазната, да отидат в джоба на някакъв си надут мечоносец?!"
Джуджето искрено смяташе, че да се попилее макар и един грош, спечелен с толкова мъки, не е нищо друго освен престъпление.
Разреди почивките, продължаваше нагоре и нагоре. Всяко джудже дълго издържаше на глад, като насетне, при първа възможност, се самонаграждаваше за постите с невъздържана лакомия. Но освен мечти за добро и обилно похапване, блянове за въздигането на народа си, предвкусването на личното признание и оправдание за всичко сторено, Сидри пресмяташе колко дни остават до края на Пороя. Не бе сигурен за точната бройка, но при всички случаи щеше да разполага с три-четири дни преднина, за да се върне в Главния чертог, където се намираше Каменния престол, преди иманярите от Хвалин да му пресекат пътя, а даже и преди съплеменниците му да си подадат носовете от укритията.
Пристигна някак внезапно и неочаквано за себе си. Галерията свърши с малка квадратна килия. Джуджето запали една от последните си факли и известно време оглеждаше стените. Подсвирквайки си през зъби, натисна една почти незабележима издатина в ъгъла, точно на височината на очите си.
Последва глухо стържене, древният механизъм, престоял векове в бездействие, отмести лявата стена на килията. Нахлу светлина, а заедно с нея и кисела смрад... Сидри побърза да натисне издатината отново и каменната плоча се върна на мястото си.
Дори за толкова кратко време струите на Пороя образуваха на пода локва от отровна жълтозелени кава течност, подобна на рядка блатна кал. Джуджето старателно я подсуши с натрошен на пясък чакъл. Бе доволен въпреки кашлицата, която го нападна от изпаренията. Видя достатъчно през отвора, за да се убеди, че е попаднал тъкмо там, където му подсказваше и тренираният вроден усет на подземен жител. Бе стигнал до една от наблюдателниците, пръснати из южния склон на Хребета на скелетите.
Щом Пороят утихнеше, Сидри щеше да слезе по скалата навън.
Тичаше като попарена през мрака. Нозете сами я носеха неизвестно накъде, подчинявайки се на една-единствена заповед: "Бягай!" Напред и нагоре, нагоре и напред - бягай! Планинските недра сякаш сами разтваряха червото си, разплитаха лабиринта тунели, а Тави тичаше, без да се озърта, без да избира път, без да запомня откъде е минала.