Драконите на изчезналата луна [bg]

— Няма да ти бъде нужно оръжие.

Тас обмисли казаното дотук и най-после попита със съмнение:

— Аз мога ли да се справя?

— Не зная — отговори гласът. — Можеш ли?

— В името на всичко свято! — възкликна Джерард. Тъкмо се бе изкачил през хребета и се намираше непосредствено до кендера. — Направо да не повярваш!

Одила не казваше нищо. Остана загледана известно време, взряна към драконите, след което се обърна и побягна надолу по склона.

— Трябва да кажа на Огледало.

— Мисля, че знае — обади се Тасълхоф, след което изключително учтиво допълни: — Извини ме. Трябва да свърша нещо.

— А, не. Никъде няма да ходиш! — извика Джерард и посегна отчаяно към яката му.

Пропусна.

Тасълхоф затича надолу през глава и колкото му държаха краката. Вече усещаше пръстите на краката си — главно поради тичането — и тичаше, както не беше тичал никога досега. Краката му просто се плъзгаха над земята. Даже и понякога да настъпваше някой разхлабен камък, който при нормални обстоятелства би го претърколил или би го накарал да се подхлъзне, просто не оставаше достатъчно дълго върху него, за да има особено значение. Буквално летеше надолу по склона.

Тичането му доставяше неизмеримо удоволствие. Вятърът свиреше в лицето му и насълзяваше очите му. Устата му бе широко отворена. Поемаше си огромни глътки въздух, които разиграваха кръвта му. Чу викове, ала те не означаваха нищо при адския вой в ушите му. Тичаше без мисъл, че ще му се наложи да спре или дори идеята да го стори. Тичаше право към ледената стена.

Подивял от вълнение, Тас отметна глава. Отвори още по-широко уста и изкрещя високо „Ааааааа!“, което не значеше абсолютно нищо, но просто го караше да се чувства добре. С широко разтворени ръце и вик на уста кендерът се заби в ледената стена.

Навсякъде около него западаха капчици, изпълнени с хиляди цветове. Сребристи, искрящи, капчиците падаха и по лицето му. Тичаше през завеса от вода, която само допреди миг беше стена от лед, и продължаваше да бяга, неспособен да се овладее, тичаше, тичаше лудо, след което видя — точно пред себе си, почти пред краката си, — че сивата скалиста земя внезапно свършва и че отвъд нея не съществува нищо друго освен чернота.

Тас замаха с ръце, опитвайки да спре. Опита се да нареди на краката си да го послушат, ала те като че бяха придобили свое собствено мнение, така че не му трябваше много, за да осъзнае с кристална яснота, че е на път да падне през ръба.

„Последната ми секунда живот, но пък какъв славен миг“ — помисли си.

Вече падаше, когато над него се разпериха сребърни криле. Усети как един нокът го улавя за яката (усещането не беше нищо особено, имаше чувството, че някой вечно го сграбчва за яката), само дето все пак в него имаше нещо различно. И по-точно сграбчването беше добре дошло.