Падането на Хиперион

Накрая изобщо няма никакво значение. Мислили сме си че сме нещо особено, като сме отваряли своите възприятия, изостряйки своето състрадание, разливайки онзи котел със споделена болка върху дансинга на езика, а сетне сме се опитвали да изкараме минует от цялото това хаотично страдание. Изобщо няма никакво значение. Ние не сме аватари, не сме нито синове божии, нито човешки. Ние сме просто самите себе си, сами драскаме пресилените си метафори, сами ги четем и умираме сами.

По дяволите, как боли. Гади ми се непрекъснато, но повръщането изкарва парченца от дробовете ми, жлъч и храчки. Поради някаква причина този път е също толкова трудно, а може би дори още повече. Умирането би трябвало да става по-лесно с опита.

Фонтанът на площада издава идиотския си звук в нощта. Някъде там навън чака Шрайка. Ако бях Хънт, щях да си тръгна веднага — да прегърна Смъртта, ако Смъртта може да се прегърне — и щях да свърша с това.

Но му обещах. Обещах на Хънт да опитам.

Не мога да стигна мегасферата или инфосферата без да мина през новото нещо, за което мисля като за метасфера, а това място ме плаши.

То е предимно огромно и пусто, толкова различно от аналоговите градски пейзажи на инфосферата в Мрежата и биосферните аналози на мегасферата в Техноцентъра. Тук е… объркано. Пълно със странни сенки и движещи се маси, които нямат нищо общо с Интелектите от Техноцентъра.

Придвижвам се бързо до тъмния отвор, който виждам като първичната телепортаторна връзка с мегасферата. (Хънт беше прав… трябва да има телепортатор някъде на копието на Старата Земя… в края на краищата, ние пристигнахме с телепортатор. А и моето съзнание е явление на Техноцентъра.) Значи това е моето осигурително въже, пъпната връв на личността ми. Плъзвам се във въртящия се черен вихър като листо в торнадо.

Нещо в мегасферата не е наред. Веднага щом изплувам, усещам разлика — Ламиа беше възприемала средата на Техноцентъра като биосфера, гъмжаща от ИИ живот, с корени от интелект, почва от изобилни данни, океани от връзки, атмосфери от съзнания и жужаща, непрестанна активност.

Сега нещо в тази активност не е наред — не е канализирана, а безразборна. Огромните гори от ИИ съзнание са изгорели или отнесени. Усещам многобройни съпротивителни сили, приливни вълни на сблъсък, устремени навън от закътаните пътища на главните магистрали на Техноцентъра.

Сякаш съм клетка в собственото си умиращо тяло на Кийтс, неразбираща, но усещаща как туберкулозата унищожава равновесието и хвърля подредената вътрешна вселена в анархия.

Летя като домашен гълъб, който се е загубил в руините на Рим и се лута между някога познати и полузабравени постройки, опитва се да отдъхне в убежища, които вече не съществуват и бяга от далечния пукот на ловджийските пушки. В този случай ловджиите са бродещи глутници от ИИ, личностни съзнания толкова огромни, че в сравнение с тях моят аналог на духа на Кийтс е като джудже, сякаш съм насекомо, което жужи в човешки дом.