Падането на Хиперион

В лазурното небе на Хиперион нямаше облаци. Слънцето оцветяваше далечните върхове на Брайдъл Рейндж в тъмни краски и обещаваше настъпващият ден да е топъл.

Брон погледна през рамо към Града на поетите и долината зад него. Върховете на още по-високите Гробници на времето едва се забелязваха. Едното крило на Сфинкса отразяваше слънчевите лъчи.

С малко шум и почти без излъчване на топлина, абаносовият кораб на консула се издигна върху чист син пламък и се насочи към небето.

Брон се опита да си спомни поемите, които току-що бе прочела и последните стихове от най-дългата и прекрасна незавършена творба на любимия й:

Тозчас Хиперион влетя сияен в пламтяща роба, що струи зад него с бучене, като земен огън — стресна мира на Часовете вечни: трепкат гълъбокрили. Отпламтява той…39

Брон усещаше как топлият вятър си играе с косите й Тя вдигна лице към небето и махна с ръка, без да се опитва да скрие или избърше сълзите си, яростно махайки сега, когато прелестният кораб се извиси и полетя в небесата с мощния си син пламък, и — като далечен вик — издаде внезапен гръм, който се разнесе из пустинята и отекна в далечните върхове.

Брон си позволи да заплаче и отново махна с ръка продължи да маха към отдалечаващия се консул, към небето, към приятелите, които никога нямаше отново да види, към част от миналото си и към кораба, който се издигаше като съвършена, абаносова стрела, полетяла от лъка на някой бог.

Отпламтява той…