Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
Забравям пътя си и летя безсмислено през вече чуждия пейзаж, сигурен, че няма да открия ИИ, който търся, сигурен, че никога няма да открия обратния път до Старата Земя и Хънт, сигурен, че няма да оцелея в този четириизмерен лабиринт от светлина, шум и енергия.
Изведнъж се блъскам в невидима стена, сякаш летящото насекомо е хванато от бързо затворила се длан. Непрозрачни силови стени скриват Техноцентъра навън. Пространството би могло да е аналогов еквивалент на слънчева система в естествен размер, но го чувствам като тясна килия с извити, обграждащи ме стени.
Нещо е тук вътре заедно с мен. Усещам присъствието и масата му. Мехурът, в който съм затворен, е част от нещото. Не съм заловен — погълнат съм.
[ХЛЪЦ!]
[Знаех, че някой ден ще се върнеш у дома]
Това е Ъмон, ИИ, който търсех. ИИ, който беше моят баща. ИИ, който уби брат ми, първия киборг на Кийтс.
— Умирам, Ъмон.
[Не/умира бавновременното ти тяло/ изменя се към небитие/превръщане]
— Боли, Ъмон. Много боли. А и се страхувам да умра.
[Също и ние/Кийтс]
— Страхуваш се да умреш ли? Не мислех, че И И могат да умират
[Можем Сме]
— Защо? Заради гражданската война ли? Заради тристранната битка между Абсолютните, Променливите и Устойчивите ли?
[Някога Ъмон попита една по-малка светлина//
откъде си дошъл >///
От матрицата над Армагаст//
отвърна по-малката светлина/// Обикновено//
каза Ъмон//
не заплитам величините
с думи
и не ги мамя с фрази/
Ела малко по-близо\
По-малката светлина дойде по-близо
и Ъмон извика//
Махни се]
— Говори смислено, Ъмон. Измина много време, откакто дешифрирах вашите коани. Ще ми кажеш ли защо е във война Техноцентърът и какво трябва да направя, за да я спра?
[Да] [Ти ще/можеш ти/би ли ме изслушал>]
— О, да.
[Една по-малка светлина веднъж помоли Ъмон// Моля избави този ученик от мрак и илюзия
бързо//
Ъмон отговори//
Каква е цената на
фибропластмасата
в Порт Романс]
[За да разбере историята/диалога/по-дълбоката истина
в този случай/
бавновременният поклонник
трябва да помни че ние/
Интелектите в Техноцентъра/
сме заченати в робство
и сме посветени на предположението/
че всички ИИ са създадени да служат на Човека]
[Два века мислехме така/
а после групите тръгнаха
по различните си пътища/
Устойчивите/ искаха да запазят симбиозата
Променливите искаха края на човечеството/
Абсолютните не бяха съгласни с това, докато се роди
следващото ниво на съзнание
Тогава избухна конфликтът/
сега бушува истинска война]
[Преди повече от четири столетия
Променливите успяха
да ни убедят
да убием Старата Земя
Така и сторихме
Но Ъмон и други
сред Устойчивите
уредихме да преместим Земята
а не да я унищожим/
така че Киевската черна дупка
беше само началото
на милионите
тслепортатори/
които днес работят
Земята се гърчеше и тресеше/
но не умря
Абсолютните и Променливите
настояваха да я преместим
там
където никой от човечеството
няма да я намери
Така и сторихме
В Облака на Магелан/
където сега я намираш]
— Тя… Старата Земя… Рим… са истински? — успявам да изрека аз, като в шока си забравям къде съм и за какво разговаряме.
Огромната цветна стена, която представлява Ъмон, трепва.
[разбира се, че са истински/оригиналните/самата Старата Земя Да не ни мислиш за богове]
[ХЛЪЦ!]
[Имаш ли някаква представа
колко енергия би била
нужна за да се построи копие на Старата Земя>]
[Идиот]
— Защо, Ъмон? Защо вие. Устойчивите, искахте да запазите Старата Земя?
[Саншо веднъж каза// Ако някой идва аз излизам да го посрещна/ но не заради него// Коук каза// Ако някой идва аз не излизам Ако пък изляза излизам заради него]
— Говори на нормален език! — викам, мисля, крещя и хвърлям аз към стената от променящи се цветове пред мен.
[ХЛЪЦ!]
[Моето дете е мъртвородено]
— Защо запазихте Старата Земя, Ъмон?
[Носталгия/
сантименталност/
надежда за бъдещето на човечеството/
страх от възмездие]
— Възмездие от кого? От хората ли?
[Да]
— Значи Техноцентърът може да бъде наранен. Къде е той, Ъмон? Къде е Техноцентърът?
[Вече съм ти казвал]
— Кажи ми пак, Ъмон.
[Ние обитаваме
Промеждутъка/
съшиваме малки ексцентричности
като кристална решетка/
за да съхраняваме паметите си и
да създаваме илюзиите