Падането на Хиперион
- Автор: Симмонс Дэн
- Серия: Hyperion Cantos #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Падането на Хиперион». Краткое содержание книги:
— Твоята личност е ИИ в Техноцентъра — обажда се той. — Тогава трябва да си в състояние да влезеш в инфосферата.
Поклащам глава, прекалено изтощен, за да споря.
— Когато семейство Филомел те отвлече, ние те проследихме чрез достъпния ти път в инфосферата — упорства Хънт. — Не е задължително да се свържеш лично с Гладстоун. Просто остави съобщение там, където да може да го намери службата за сигурност.
— Не — със стържещ глас възразявам аз, — Техноцентърът не иска това.
— Блокират ли те? Спират ли те?
— Още не. Но ще го направят. — Изричам думите откъслечно между опитите да си поема въздух, сякаш поставям яйца обратно в гнездо. Изведнъж си спомням една бележка, която пратих на скъпата си Фани малко след сериозен кръвоизлив, но почти година, преди кръвоизливите да ме убият. Бях написал: „Щом трябва, ще умра — казвах си сам, — без да съм оставил нищо безсмъртно след себе си — нищо, което да направи приятелите ми горди от паметта ми, — но обичах принципа на красотата във всички неща и ако имах време, щях да накарам хората да ме запомнят.“ Сега тези думи ми се струваха несериозни, егоцентрични, идиотски и наивни… но въпреки това все още отчаяно вярвах в тях. Ако бях имал време… месеците, които бях прекарал на Есперанс, преструвайки се на визиохудожник, дните, изгубени с Гладстоун в правителствените зали, когато бих могъл да пиша…
— Откъде знаеш, без да си опитал? — пита Хънт.
— Какво? — сепвам се аз. Простото усилие от изричането на двете срички отново предизвиква кашлица и пристъпът завършва едва, когато изплювам полутвърди топки кръв в легена, донесен ми бързо от Хънт. Отпускам се на леглото и се опитвам да се фокусирам върху лицето му. В тясната стая започва да се стъмва, а нито един от двама ни не беше запалил лампа. Навън фонтанът силно клокочи.
— Какво? — питам отново, като се опитвам да остана тук, въпреки че сънят и сънищата ме теглят. — Какво да съм опитал?
— Да оставиш съобщение чрез инфосферата — прошепва той. — Да се свържеш с някого.
— И какво съобщение би трябвало да оставя, Лейт? — питам аз. За пръв път използвам малкото му име.
— Къде сме. Как ни отвлече Техноцентърът. Каквото и да е.
— Добре — съгласявам се аз и затварям очи. — Ще опитам. Не мисля, че ще ми позволят, но обещавам да опитам.
Чувствам как ръката на Хънт стисва моята. Дори през омайващите приливи на умора, този внезапен човешки контакт е достатъчен, за да накара в очите ми да се появят сълзи.
Ще опитам. Преди да се предам на сънищата или смъртта, ще опитам.
Полковник Федман Касад извика бойния вик на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ и се хвърли през прашната буря да пресрещне Шрайка, преди той да е изминал последните трийсет метра до мястото, където Сол Уайнтрауб беше клекнал до Брон Ламиа.
Шрайка спря, главата му безшумно се завъртя, а червените му очи блестяха. Касад вдигна щурмовата си пушка и се спусна по склона с безразсъдна скорост.
Шрайка се премести.
Касад видя движението му през времето като бавно размазано петно, забелязвайки, докато наблюдаваше Шрайка, че движението в долината е спряло, пясъкът неподвижно е увиснал във въздуха, а светлината от блестящите Гробници е придобила плътен, кехлибарен оттенък. Пластокостюмът на полковника някак си се местеше с Шрайка, следваше движението му през времето.
Създанието предпазливо вдигна глава, четирите му ръце се протегнаха като остриета на нож, пръстите му се отвориха в остро приветствие.
Касад рязко спря на десет метра от нещото, активира щурмовата пушка и взриви пясъка зад Шрайка с широколъчев изстрел на пълна мощност.
Шрайка проблясна, когато черупката му и подобните на скулптури от стомана крака отразиха адската светлина зад и около него. После триметровото чудовище започна да потъва — пясъкът под него заклокочи в езеро от стопено стъкло. Касад триумфално извика и се приближи, насочил широкия лъч към Шрайка и земята така, както бе пръскал другарчетата си с откраднати напоителни маркучи като дете в бедняшките квартали на Тарзис.
Шрайка потъваше. Ръцете му опипваха пясъка и скалите, опитваха се да се хванат за нещо. Хвърчаха искри. Той се премести, времето се затича назад като превъртан филм, но Касад се преместваше с него, съзнавайки, че Монита му помага, че костюмът й се е слял с неговия и тя го води през времето, а после отново пръскаше създанието с концентрирана топлина, по-силна от слънчевата повърхност, стопяваше пясъка под него и наблюдаваше как скалите наоколо му избухват в пламък.
Както потъваше в котела си от пламък и стопена скала, Шрайка отметна назад глава, отвори широката цепнатина на устата си и изрева.