Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Не е чак толкова сложно. — Смехът на Мартин прозвуча подигравателно. — Много е просто — те са били момченца.
— Какво? Кой?
— Хората, които са създали Дървесната къща. Не всички са били от мъжки пол, разбира се, но повечето от тях… и са си направили къща, която да е тяхна и само тяхна. Също като малки момченца, които си строят къща на дърво, правят я клуб и не пускат никой друг вътре. Като в старата приказка за Питър Пан. А знаете ли как се влиза в Дървесната къща?
Рени поклати глава.
— Шегата сигурно ще ви хареса. Трябва да намерите стълбата. — Щом го каза, един от прозорците изведнъж се разшири и покри цялата стена на куба. — Стълбата винаги може да бъде спусната — продължи Мартин, — но винаги се появява на различни места. Хората от Дървесната къща не искат да насърчават другите, които се опитват да се промъкнат вътре. Само хората, които са се качвали по стълбата и преди, знаят как да я намерят.
!Ксабу изведнъж наруши мълчанието си:
— Значи сте били в тази Дървесна къща?
— Да, но като гостенка. Ще ви кажа и повече, но засега ви моля да не забравяте, че се намираме на обществено място. Това е истинска база данни, но свързана със стълбата — или поне днес е така. Ако се върнете тук утре, съмнявам се, че връзката ще продължава да съществува. А и всеки момент тук може да се появи някой с официална задача. Влизайте.
— През онзи прозорец ли? — попита Рени.
— S’il vousplait. Моля. От другата страна няма опасност.
Рени провря сима си през прозореца с данни, !Ксабу я последва — във виртуално пространство с още по-оскъдни детайли, отколкото онова, което току-що бяха напуснали — по-голям куб, почти чисто бял. Прозорецът се затвори и ги остави сами в безличния куб: синята сфера не беше влязла с тях.
— Мартин!
— Тук съм — обади се безплътният глас.
— Но къде е симът ти?
— Тук не ми трябва сим. Долното стъпало на стълбата — също както и Дървесната къща — стои над законите на мрежата. Тук не се изисква да имаш въплъщение.
Рени си спомни въпроса на приятеля й за призраците и въпреки че беше съвсем разбираемо Мартин да иска да избегне едно от малките правила на живота в мрежата, тя усети, че пак започва да се нервира.
— Ние с !Ксабу трябва ли да правим нещо?
— Не. Аз… те имат да ми връщат услуга, така ли се казва? Пуснаха ме пак вътре и имам привилегията да си доведа и гости.
Белите стени рязко паднаха или по-скоро от тях израсна нещо друго. Празното пространство доби форма и дълбочина. Дървета, небе и земя изникнаха само за секунди, сякаш образувани от невидими атоми. Рени и !Ксабу стояха пред едно покрито с листа езерце, опасано от дъбове. Мартин, ако все още беше тук, не се виждаше никаква. Безкрайно лятносиньо небе се простираше над клоните и всичко беше обляно от топла мътна светлина. Между два големи корена, опряло гръб о едно дърво, седеше бяло момченце и цамбуркаше във водата. Носеше гащеризон и опърпана сламена шапка с изкривена периферия. Сънената му усмивка разкриваше липсата на едно зъбче.
— Имам разрешение да посетя Дървесната къща — обади се Мартин.
Момчето явно изобщо не се изненада от безплътния глас. Присви очи срещу Рени и !Ксабу за миг, после лениво вдигна едната си ръка, сякаш се протягаше да си откъсне ябълка. От клоните над главата му се спусна въжена стълба. Усмихна се още по-широко.
— Давайте — подкани ги Мартин.
!Ксабу се заизкачва първи. Рени беше сигурна, че и в реалния живот той се катери също толкова сръчно. Тя го последва малко по-бавно, преуморена от днешните премеждия и донякъде уплашена какво ли още я чака. Само след секунди езерото и гората изчезнаха и сенките около нея се сгъстиха. Продължаваше да се катери и макар да нямаше за какво да се залови, не изпитваше чувството, че може да падне. Спря се и зачака.
— Стигнахме до Дървесната къща — обяви Мартин. — Превключвам на личен канал, паралелен на главната звукова линия — иначе ще ни е много трудно да се чуваме.
Преди Рени да успее да я попита какво иска да каже, всеобхватният мрак внезапно се разсея и вселената сякаш пропадна в хаос. В ушите й нахлу вавилонска шумотевица, която цепеше тъпанчетата й — музика, откъслеци от разговори на различни езици, странни шумове, сякаш тя и спътниците й бяха хванати в капан между каналите на късовълново радио. Намали общата сила на звука в системата и го сведе до какофония от мърморене.
По личния канал на французойката гласът на !Ксабу стигна ясно до нея:
— Ама че гледки ми сервира, Рени. Виж!
Имаше много за гледане. Визуалната среда, която беше прогонила мрака, не приличаше на нищо, което беше виждала досега.