Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Френтис остана поразен от липсата на емоция в думите на Грейлин: гласът му звучеше ясен, но далечен, сякаш инструкторът разказваше някой от безчетните си анекдоти за историята на ордена.
— Избиха и момчетата — каза той. Изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото гневен. — Избиха ги до крак, а те се сражаваха мъжки до последно, като диви котки. — Едва забележима, пълна с обич усмивка разтегли дебелите му устни, после той потъна в мълчание.
— Това означава ли, че сега ти си аспектът? — попита след малко Френтис.
— Отлично знаеш, че аспектите не се избират по старшинство. А и аз едва ли съм най-добрият пример за идеалите на ордена. Не, означава друго — че докато не се съберем с братята си, които заминаха на север, ние с теб сме единствените отломки от Шестия орден в това васалство.
— Прав беше. — Френтис се закашля, после взе канчето, което му подаде Грейлин, и отпи няколко глътки вода.
— Прав? За какво?
— Че завръщането ми било подозрително. Не се озовах тук случайно.
Искрица от стария смях грейна в очите на Грейлин.
— Имам чувството, че ще ми разкажеш много интересна история, братко.
— Лонакската жена и другите — каза Грейлин няколко часа по-късно. Гората тънеше в непрогледен мрак, ако не се броеше светлината на лагерния огън край импровизирания навес. — Не си им казал нищо за принудителното си участие в кончината на краля, нали?
— Казах им, че е загинал от ръката на убийца, която на свой ред е загинала от моята ръка. Виж, не търся прошка за престъплението си…
— Престъплението не е било твое, братко. И не виждам какво добро може да се роди от излишната откровеност. Нека първо спечелим войната, пък после угаждай на чувството си за вина.
— Да, инструктор Грейлин.
— Онази жена, с която си пътувал. Сигурен ли си, че е мъртва?
Червената ѝ усмивка, любовта, която грееше в очите ѝ, преди той да завърти острието… „Любими…“
— Напълно.
Грейлин се умълча, потънал в мисли. След няколко дълги минути промълви:
— Откраднала е дарба, казваш…
— Инструктор?
Грейлин примигна, после се обърна към него с усмивка.
— Почивай, братко. Колкото по-скоро се оправиш, толкова по-скоро ще се заемем с плана за войната, нали?
— Смяташ да воюваш?
— Това е основното предназначение на нашия орден все пак.
Френтис кимна.
— Радвам се, че сме на едно мнение по този въпрос.
— Жаден си за отмъщение, братко?
Френтис усети, че се усмихва.
— Умирам от жажда, учителю.
Знаеше, че е сън, защото сърцето му биеше равномерно, без омраза и без вина; сърце на доволен човек. Стоеше на някакъв плаж и гледаше как прибоят залива брега. Чайки се рееха ниско над вълните, а въздухът хапеше студен — приятно усещане, макар кожата му да беше настръхнала. Близо до линията на прибоя играеше дете, момченце на седем-осем години. Недалеч от него стоеше жена, достатъчно близо да спре детето, ако то тръгне към водата. Френтис не виждаше лицето ѝ, а само дългата тъмна коса, с която вятърът си играеше. Раменете ѝ бяха заметнати с обикновен вълнен шал.
Той тръгна дебнешком към нея, краката му стъпваха безшумно по пясъка. Тя не сваляше очи от детето и сякаш бе глуха за стъпките му, но после изведнъж се завъртя, улови ръката, която се опитваше да я стегне в хватка през гърлото, и с един ритник го събори по гръб на пясъка.
— Някой ден — каза той и я погледна смръщено.
— Някой ден, но не и днес, любими — отвърна със смях тя и му помогна да се изправи.
Притисна се в него, целуна го нежно по устните, после се завъртя в прегръдката му с лице към детето.
— Нали ти казах, че ще е красиво.
— Да. И беше права.
Тя потръпна под напора на студения вятър и се сгуши още по-плътно в него.
— Защо ме уби?
Сълзи се стичаха по лицето му, доволството в сърцето му изчезна, заменено от ожесточение и глад.
— Заради всички хора, които убихме. Заради лудостта, която виждах в очите ти. Защото отхвърли това.
Тя ахна, когато ръцете му се стегнаха около нея и счупиха ребро. Вълна заля краката на детето, то започна да скача във водата, да се смее и да маха на родителите си. Жената се засмя и изкашля кръв.