Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Войната е пълна с рискове.
Писъците утихнаха в жален вой, после се чу нещо друго — свирепа какофония от ръмжащи звуци, които събудиха ярък спомен в главата на Френтис. Той забави крачка, приведе се и продължи напред, подбирайки най-гъстите храсталаци. Вдигна ръка в знак да спрат, надигна се леко и вдиша дълбоко — вятърът довя остра миризма, която на свой ред събуди спомени. „Вятърът духа към нас — помисли си той. — Това е добре.“
Продължи пълзешком. Давока пълзеше безшумно до него и така, докато очакваната гледка не се разкри през листака.
Кучето беше огромно, високо над три стъпки, цялото мускули, муцуната му — широка и сплескана отпред, ушите — малки и прилепнали към главата. Ядеше и ръмжеше, от време на време спираше, колкото да се озъби на другите три кучета, които го бяха наобиколили; челюстите му бяха целите червени, от устата му капеше кръв.
„Белег“ — помисли си неволно Френтис и сърцето му трепна, но само за миг. Знаеше, че надеждата му е глупава. Това животно беше по-малко от Белег, а по муцуната му ги нямаше белезите, които бяха дали име на неговия стар приятел. Често се бе питал какво е станало с кучето. Вероятно е било убито или се е изгубило, когато Вейлин се бе жертвал в Линеш. Където и да беше Белег сега, това не беше той. Това тук беше водачът на глутница робски хрътки и току-що беше убил плячка.
— Моля ви!
Френтис вдигна рязко глава — викът бе дошъл отгоре — и погледът му се спря върху лицето на момиче, светъл овал в рамка от тъмни дъбови листа, очите му пълни с ужас.
Водачът на глутницата вдигна муцуна от храната си, погледна с любопитство към новия звук и подуши въздуха с разширени ноздри. Нещо висеше от челюстите му — нещо розово и червено. Човешко ухо, съобрази след миг Френтис.
— Моля ви! — извика отново момичето в клоните. Водачът на глутницата излая рязко, другите кучета се отзоваха и всички хукнаха към дъба, който се намираше само на петнайсет крачки от тях. Дъбът беше стар и висок, с дебел чворест дънер. Нищожно препятствие за една робска хрътка. Френтис бе виждал Белег да се катери по бреза, без дори да нарушава ритъма на стъпките си.
Надигна глава да се огледа. „Няма воларианци, засега. Но скоро ще дойдат да проверят какво са уловили кучетата.“
— Гледай да не се приближат — каза той на Давока и се изправи.
Изчака първото куче да скочи на дънера и го простреля в гърба. Животното се свлече на земята с тихо скимтене. Останалите се обърнаха, оголили зъби. Водачът хукна право към тях, другите две кучета свърнаха настрани да ги заобиколят. „И Белег беше толкова умен“ — спомни си Френтис.
Не искаше да сбърка, затова изчака водачът на глутницата да се приближи и чак тогава го простреля в окото. Стрелата стигна до мозъка на животното, но дори и след това инерцията продължи да го движи, преди да се изчерпи и кучето да се строполи безжизнено в тревата. Френтис прескочи трупа, захвърли лъка и извади меча. Замахна към животното, което го връхлиташе отстрани, и острието потъна дълбоко в носа му. То отстъпи крачка назад, като тръскаше яростно глава и ръмжеше… после Давока го довърши с копието си.
Давока изтегли оръжието си и се завъртя към последното куче, което бе спряло на място и примигваше объркано, дори взе да отстъпва пред нея.
— Чакай! — извика Френтис, но беше закъснял. Лонакската жена прониза животното във врата.
— Странна работа — каза тя и изтри острието на копието в козината на кучето. Нападат като побеснели скални маймуни, а после скимтят като болни палета.
— То е… в природата им. — Погледна към момичето, което тъкмо скачаше от най-долния клон на дъба. Стъпи тежко на босите си крака и хукна към тях, все така с разширени от страх очи. Беше на тринайсет или четиринайсет, носеше хубава, макар и раздърпана рокля, а косата ѝ беше прибрана по аристократичната мода.
— Благодаря ви, благодаря ви, благодаря ви! — Метна се на врата на Френтис и го прегърна силно. — Покойните са ви изпратили.
— Ъъъ — заекна Френтис. Войната, ямите и дългото пътуване, изпълнено с убийства, не го бяха подготвили за ситуация като тази. Докосна леко момичето по раменете. — Хайде, спокойно.
Девойката продължи да хлипа, забила глава в гърдите му, докато Давока не я издърпа. Момичето се сепна при вида ѝ, отскочи и се скри зад Френтис.
— Тя е чужденка! — изсъска непознатото момиче. — Една от тях!
— Не — успокои я Френтис. — От другаде е. Но е приятелка.
Девойката изскимтя недоверчиво и продължи да стиска ръкава му.
— Сама ли си, или има и други? — попита я Френтис.
— Само Гафил. Избягахме от фургона. Той удари един от биячите и избягахме.