Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Имала ли си изобщо име някога? — попита Френтис.
Тя се сгърчи конвулсивно в ръцете му. Френтис знаеше, че на лицето ѝ отново се е появила червената усмивка.
— И още имам, любими…
Събудиха го викове. Той се претърколи от постелята си от мек мъх и простена от болката в схванатите мускули. Погледна към раната — беше превързана, а от белите червейчета нямаше и следа. Виеше му се свят и го измъчваше ужасна жажда, но треската беше преминала, кожата му беше хладна на допир и не се потеше. Облече жакета, който бе взел от мъртвеца, и се измъкна от импровизирания заслон.
— Той е братът, когото познавам — крещеше Плъха на инструктор Грейлин. — Теб не те знам, дебелако. Хич не ми раздавай заповеди.
Френтис не можеше да повярва на очите си — вместо да събори кльощавия крадец на земята и да го ступа подобаващо, инструкторът кимна търпеливо и преплете пръсти.
— Не са заповеди, добри ми човече. Просто една констатация…
— О, я ми се разкарай с тия купешки думи…
Юмрукът на Френтис се срещна със слепоочието на Плъха и просна крадеца на земята.
— Не му говори така — каза той и се обърна към Грейлин. — Проблем ли има, учителю?
— Сметнах, че е време да разузнаем малко — отвърна Грейлин. — Колкото да сме сигурни, че няма друг в тази част на гората.
Френтис кимна.
— Аз ще отида. — Кимна отсечено на Давока, която клечеше край огъня и дереше заек. — Ако милейди посланицата иска да се поразходим…
Тя сви рамене, връчи наполовина одрания заек на Арендил и посегна да си вземе копието.
— Както ти показах. Запази кожата.
— Ще слушаш какво ти казва инструктор Грейлин, ясно? — каза Френтис на нацупения крадец, който си търкаше главата отстрани. — И ще изпълняваш каквото ти каже. Или това, или изчезвай. Гората е голяма.
— Не спиш добре — подхвърли Давока, когато тръгнаха на изток. В добавка към меча Френтис носеше и лък, който Арендил бе съобразил да вземе от един от загиналите братя. Уви, съобразителността му не бе стигнала по-далеч и младежът бе взел само три стрели.
— Заради треската — отвърна Френтис.
— Насън говориш на език, който не знам. Звучи като лая на онези нови мерим хер. А и вече нямаш треска.
„Волариански. Сънувал съм на волариански.“
— Пътувах по далечни земи — каза той. — След войната.
Давока спря и се обърна да го погледне.
— Стига глупости. Ти познаваш онези хора. Пристигна и дадоха празненство, а после — смърт и огън. А сега говориш езика им насън. Ти си част от това.
— Аз съм брат от Шестия орден и верен слуга на Вярата и Кралството.
— Моят народ има една дума. Гарвиш. Знаеш ли я?
Той поклати глава. Чак сега забеляза как Давока е хванала копието си — с две ръце на удобно разстояние една от друга, готова да го използва.
— Означава човек, който убива безцелно — каза тя. — Не воин, нито ловец. Убиец. Поглеждам те и виждам гарвиш.
— Винаги съм имал цел — отвърна той. „Само дето не винаги целта е била моя.“
— Какво стана с моята кралица? — настоя тя и стисна копието още по-здраво.
— Били сте приятелки?
Лицето на Давока се изкриви, сякаш лонакската жена се опитваше да прогони нещо мъчително, спомен или мисъл, които я терзаеха дълбоко. „И тя носи някаква вина“ — заключи Френтис.
— Сестри — поправи го тя.
— Тогава скърбя и за теб, и за нея. Казах ти какво стана. Убийцата я заля с огън и тя избяга.
— Убийцата, която само ти си видял.
„Любими…“
— Която аз убих.
— Видяна само от теб и убита от теб.
— За какъв ме вземаш? За шпионин? Ако е така, защо ще водя теб и момчето тук да се крием в гората?
Тя сякаш се поотпусна малко, отпусна се и хватката ѝ около копието.
— Знам само, че си гарвиш. За другото — ще видим.
Продължиха на изток още петстотин крачки, после свърнаха на север, заобиколиха в широка дъга, докато дърветата не започнаха да оредяват.
— Добре ли познаваш тази гора? — попита Давока.
— Често идвахме да тренираме тук, но не толкова навътре. Съмнявам се, че дори кралските лесничеи са навлизали толкова навътре, освен при крайна необходимост. Има много истории за хора, които са дръзнали да дойдат тук, изгубили са се и са се скитали, докато гладът не ги уморил.
Давока изсумтя раздразнено.
— В планините поне виждаш нещо. А тук — само зелено и още зелено.
Спряха едновременно, чули звук, далечен, но ясен. Човек, който крещи от болка.
Спогледаха се.
— Рискуваме лагера — каза Давока.
Френтис запъна стрела в лъка си и подхвърли: