Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Какво правят? — изрева Фенгболд. Най-предният му войник беше все още на стотина лакътя от брега. — Нима всичките хора на Джосуа са полудели от глад?

— Убиват те — каза спокоен глас зад него.

Херцогът се обърна и видя Хелфгрим, все още завързан за седлото на коня си. Дъщерите му и пазачите им стояха наблизо, войниците бяха едновременно и възбудени, и объркани.

— Какви ги дрънкаш? — изръмжа Фенгболд и вдигна меча си, за да отсече главата на стареца. Но преди да направи и крачка към него, се чу страхотен оглушителен трясък като от трошенето на костите на великан. След миг се чу отново. Някъде от предния край на групата на Фенгболд се издигна внезапен рев от човешки гласове и още по-смразяващото цвилене на ужасени коне.

— Какво става? — извика херцогът, като напрегнато се взираше напред през мелето от конници.

— Приготвиха леда като за теб, Фенгболд. Помогнах им да го измислят. Нали знаеш, и аз съм от Фолшайър. — Хелфгрим говореше достатъчно високо, за да бъде чут въпреки вятъра. — Брат ми му беше кмет, както ти би научил веднага, ако си беше направил труда да дойдеш не само за да ограбиш хляба, златото ни и дори младите ни жени за леглото си. Сигурно не си смятал, че ще стоим настрана и ще те оставим да унищожиш и малцината от нашия народ, избягали от твоята жестокост?

Последва нов рязък трясък и внезапно на метри от кмета и херцога с пяна избликна черна вода на мястото, където допреди миг имаше лед. Още лед се напука покрай цепнатината и парчетата се откъснаха. Двама конници се катурнаха в дупката, размахали отчаяно ръце, и мракът ги погълна.

— Но и ти ще умреш, проклет да си! — извика Фенгболд и пришпори коня си към стареца.

— Разбира се, че ще умра. Стига ми, че дъщерите ми и аз си отмъстихме заради другите — душите им ще ни приветстват. — И Хелфгрим се усмихна — студена усмивка без капчица милост в нея.

Фенгболд внезапно се килна настрана, защото бялата повърхност под него се пропука, надигна се нагоре като челюсти на дракон. След миг конят на херцога потъна. Той опита да се хване за острите като трион ръбове на леда. Ботушите и панталоните му вече бяха потопени в ледената вода.

— Помощ! — изкрещя той.

Кой знае как, Хелфгрим и дъщерите му все още седяха изправени на обезумелите си коне само на няколко лакътя от него. Пазачите им се мъчеха да минат през здравото парче лед и да се доберат до сигурността на скалата.

— Твърде късно — извика старецът. Двете жени се вторачиха надолу към херцога, очите им бяха разширени, те с мъка сдържаха ужаса си. — Твърде късно е за теб, Фенгболд — повтори Хелфгрим. След миг, с неочаквано смилащо хрущене, цялото парче, върху което стояха тримата с конете си, се отчупи и потъна сред натрошения лед в черната вода. Кметът и дъщерите му изчезнаха като призраци, прогонени от утринен камбанен звън.