Виелица на сенките [bg]

— Ето — казах примирително аз и сложих черта на разговора. — Значи няма от какво да се страхуваш. Елфът и Змиорката ще намерят начин да убедят този комендант.

Халас намръщено ме погледна изпод превръзката и отново придърпа котлето към себе си.

— Както и да е, тук всички са глупаци. Оставиха ни без охрана.

— И къде ще бягаш оттук, кажи ми? — Мумр облиза лъжицата. — Наоколо е пълно с народ и заминаването ти няма да остане незабелязано.

— Ей, чакайте! — един от минаващите покрай нас войници рязко спря.

Ние тримата го погледнахме. Войник като войник. Мога да се закълна, че никога преди не съм виждал физиономията му. Но гербът, пришит към куртката на воина, ми беше много познат — черен облак на зелено поле. Гербът на моя скъп приятел — барон Оро Хабсбърг. Излиза, че този човек е един от войниците на барона. Но какъв вятър го беше довял толкова далече?

— А ние не те познаваме — доста грубо изръмжа Щастливецът.

— Грешите, уважаеми! В края на лятото в Къртичи замък. Спомнихте ли си?

— Не.

— Тогава бях в отряда на милорд Хабсбърг. Ух! Ти не си ли онзи, дето прикова Мейло Труг към земята? — последните думи на воина бяха адресирани към Фенерджията.

— Ами да — неохотно призна Мумр.

— Ей! Момчета! — закрещя воинът към цялата казарма, привличайки вниманието на всички към нас. — Това е човекът, за когото ви разказвах! Той размаза по стената самия Труг в замъка на Добрата душа!

И като започна една! Изглежда всички воини на кралството бяха чували за подвизите на Фенерджията. Във всеки случай, нашата маса веднага беше наобиколена от плътна тълпа и всички искаха да потупат Мумр по рамото. Онези, които не стигаха до Мумр, се спуснаха върху мен и Халас, сякаш двамата с гнома бяхме размахвали двуръчния меч в двора на замъка на Алгерт Дали в онзи паметен двубой в съда на Сагра. Халас дори се размърда и се усмихна, озовавайки се в центъра на вниманието. Човекът с герба на Хабсбърг крещеше с всичка сила, преразказвайки сигурно за стотен път историята и хода на двубоя. Народът възхитено слушаше. През тълпата, наобиколила от всички страни нашата маса, се придвижи сивокос ветеран. На рамото на воина се мъдреше огромен цвайгхандер. Върху дръжката на двуръчното оръжие ясно се виждаше златен дъбов лист. Майстор на меча. Воинът почтително се поклони, Мумр не му отстъпи и също отвърна с поклон. Воинът учтиво помоли господин Фенерджията, разбира се, когато може да му отдели време, да го научи на няколко урока. Мумр се съгласи. Халас изсумтя и небрежно намекна, че би било хубаво да можехме да пийнем бира. Някои от младите воини се втурнаха към казармите и след по-малко от пет минути пред нас стояха пълни халби бира. О, мрак! С всичките тези разходки в Заграбия бях забравил вкуса на бирата. Така че се наслаждавах, оставяйки на наобиколения от благодарни слушатели Халас да разказва истории. Гномът, почти пръскащ се от гордост, разказа на целия свят как лично ме е измъкнал от лабиринта и как с ей тази мотика е избил в Златната гора деветдесет и осем орки и един Х’сан’кор. С орките Щастливецът, разбира се, доста се поизхвърли, но му повярваха. А и как да не повярваш, когато за доказателство ти показват ни повече, ни по-малко от истински рог на горското чудовище?! До края на историята всички войници в казармата бяха готови да влязат и в огъня за гнома. Сигурен бях, че след три дни цялата армия ще знае историята на Халас. Слава на боговете, че не се сети да вкара дракон и принцеса в цялата тази каша.