Виелица на сенките [bg]

Конят — огромен черен звяр, сякаш пръкнал се от самия мрак, летеше към нас. В последния момент, когато изглеждаше, че ще ни помете, ездачът дръпна юздите. Конят се изправи на задни крака и размаха предните във въздуха, като едва не улучи главата на Змиорката. Гаракецът се „плъзна“ настрани, без да откъсва поглед от ездача, но той виждаше само една цел — Еграсса. Щом конят докосна земята с предните си копита, неизвестният воин с всички сили удари с копието, целейки се в гърдите на елфа. И сигурно щеше да го наниже на „шиш“, ако не беше Фенерджията. Слабичкият Див необяснимо как се оказа между ездача и тъмния. Биргризенът изсвистя във въздуха, удари копието, избивайки го встрани и нагоре, и продължи движението си, което трябваше да завърши с удар в незащитената страна на нападателя, но тогава пристигнаха другите ездачи.

Този, който препускаше първи, с всички сили удари с дръжката на копието си по щита на нашия нападател. Воинът не очакваше такова нещо и не се задържа на седлото. За миг пред мен се мярна бяло и удивено съвсем младо лице, след което младежът се стовари на земята точно в краката на Фенерджията.

— Съвсем ли си изгуби ума, Борик?! — извика един от ездачите. — Или си ослепял?!

Воинът, лежащ на земята, само пулеше очи и отчаяно се опитваше да си поеме дъх. Изглежда здраво се беше ударил в земята.

— Простете на моя човек, треш елф — обърна се същият ездач към Еграсса.

— Елф? — най-накрая успя да възкликне младежът, когото ездачът нарече Борик. — Мислех, че това е един от орките.

— Лошо мислиш! До края на службата ти ще те изпратя на стената да броиш врани! Една година седло няма да помиришеш! Още веднъж ви поднасям своите най-дълбоки извинения за това недоразумение, треш…

— Еграсса. Еграсса от дома на Черната луна — отвърна тъмният, изпепелявайки с поглед опитващия да стане от земята Борик.

Ако тук нямаше толкова много конници, воинът вече щеше да се е запознал с елфийския с’каш. Но сега Еграсса счете за по-добре да не изостря отношенията и остави разправата с този хлапак за по-спокойни времена.

— Аз съм Неол Ираген, лейтенант на гвардията на Мойциг — представи се конникът.

Неол Ераген беше над четиридесет. С кози мустаци, дебели сключени вежди и крайно простовата физиономия на дребен благородник, която изобщо не се връзваше с пронизителната острота на сините очи и уверената стойка в седлото.

— Тези… хора с вас ли са, треш Еграсса? — на думата „хора“ лейтенантът от гвардията се поколеба, тъй като гоблин и гном трудно можеха да се причислят към хората.

— Да, това са мои воини.

Не знам какво си мислеше Неол Ираген, но аз и Кли-кли си спечелихме няколко недоверчиви погледа. Но какво да се прави — ние с нея не приличахме на воини.

— Какво е довело елфа в нашия град, когато Черната гора е в пламъци? — лейтенантът се постара въпросът му да не прозвучи грубо.