Драконите на изчезналата луна [bg]

Тас й се усмихна лъчезарно, за да й благодари, задето го бе включила в изказването си.

— Що се отнася до мен, ние сме студенокръвни. Кръвта ми ще се сгъсти и вече няма да протича така бързо. Съвсем скоро след това ще изгубя способността си да летя и дори да мисля правилно.

— Като заговорихме за теб… — рече заядливо Джерард, оглеждайки пустошта, сред която бяха попаднали. — Струва ми се, че ти май си единственият дракон наоколо.

Тасълхоф бе принуден да признае, че вече и той започваше да трака със зъби и че студът като цяло караше връхчетата на пръстите на ръцете и краката му да щипят. С копнеж си припомни за една поръбена с вълна жилетка, която някога бе притежавал и се зачуди къде ли е изчезнала. Зачуди се и какво ли се е случило с драконите, понеже беше абсолютно уверен — е, относително, — че тъкмо това е мястото, на което му бяха казали да ги търси. Кендерът безуспешно ги потърси под една купчина сиви камъни и въздъхна. Май нямаха късмет.

— Най-добре ни връщай обратно, Тас — рече Одила, или поне се постара да произнесе думите, тъй като и нейните зъби бяха започнали да тракат.

— Не може да ни върне — заяви Огледало и в тона му имаше странна безучастна нотка. — Това място е построено така, че да служи като затвор за дракони. Магията в кръвта ми едва помръдва. Съмнявам се и че магията на устройството ще подейства.

— Попаднали сме в капан! — каза мрачно Джерард. — Ще измръзнем до смърт!

Тасълхоф се поизправи. Мигът беше славен и макар да си даваше сметка, че и на него нито му изглеждаше, нито пък го чувстваше по този начин (вече беше изгубил всякаква чувствителност в пръстите на краката си), знаеше какво прави.

— Ами гледай сега — рече строго, поглеждайки с половин око към Джерард. — Двамата преживяхме доста, нали така? Ако не бях аз, едва ли щеше да си точно тук и сега. След като се изяснихме — прибави забързано, за да не позволи на Джерард да отговори, — последвайте ме!

Той се обърна, храбър и решителен, готов да продължи нататък, без да има и най-слабата идея накъде отива.

В ухото му прозвуча тих, но ясно отличим глас:

— Отвъд хребета.

— Отвъд хребета — каза Тас, посочвайки към първия хребет от сиви скали, който му се мярна и закрачи към него.

— Да го последваме ли? — попита Одила.

— На всяка цена трябва да го запазим близо до себе си — отвърна Джерард.

Кендерът се катереше шумно по сивите камъни, като по пътя си събаряше по-малките, докато се опитваше да остане на крака, запращайки ги надолу по склона в гръмотевична лавина, която пък принуждаваше Одила и Джерард панически да се борят за живота си и същевременно да се стараят да не изостават от него. Тас погледна назад и откри, че драконът не беше помръднал от мястото си. Огледало просто стоеше там, където се бе приземил, развяваше крила и помръдваше с опашка, вероятно опитвайки да предпази кръвта си от замръзване.