Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Те ще се грижат за нея много по-добре от теб — бе му заявила тя.
Що се отнася до Кайку, тя бе съумяла да намери душевния покой, който търсеше от толкова време, след похищението на последната представителка на династията Еринима. В Лоното тя най-накрая бе престанала да възприема себе си като Различна. Самата дума й изглеждаше безсмислена в момента, да не говорим, че бе изгубила негативните си значения на срам и деградация, с които девойката я свързваше през по-голямата част от живота си. За първи път, откакто Чаросплетниците бяха избили близките си, тя можеше просто да бъде себе си, да се наслаждава на живота, без да преследва някаква неотложна цел. Кайку ни най-малко не бе забравила за обета си към Оча, обаче имаше на разположение цял живот, през който да го изпълни. Пък и освен това вече бе нанесла съдбовен удар на враговете си. Откритието й, че вещерските камъни всъщност бяха виновни както за заразата в земята, така и за появата на самите Различни, бе предизвикало истински фурор сред редиците на Либера Драмак и вече се изготвяха планове за разрешаването на проблема. Нека си планират, мислеше си тя. В момента й се искаше само да се наслаждава на ленивите дни от късното лято. Чаросплетниците можеха да почакат. Краят им беше близо.
Първо обаче трябваше да завърши обучението си. Тя съсредоточи всичките си усилия над уроците на Кайлин и другите Сестри, които периодично се завръщаха от тайните си мисии в другите части на Сарамир. Постепенно нейната кана престана да бъде неин враг, превръщайки се в нещо като приятел, и девойката се научи не да се страхува от нея, а да я цени. Макар че пълното разгръщане и овладяване на таланта й щеше да бъде продължително и трудно пътешествие, тя вече бе направила първите стъпки и те й доставиха по-голяма радост, отколкото бе способна да си представи.
Тя и Мишани живееха заедно в къщичка, разположена на едно от многобройните скалисти плата в терасовидно оформения терен на Разлома. Постройката бе стояла необитаема от доста дълго време, ето защо Заелис реши да им я подари като заслуга за постъпките им. Девойките много се зарадваха и бързо я превърнаха в свой дом. Приятелството им бе станало по-силно от когато и да било. Двете се подкрепяха в тежките моменти, когато тъгуваха за загубата на своите приятели или близки. Кайку често си мислеше за Тейн — дори по-често, отколкото й се искаше. За някой, който бе изиграл толкова кратка, епизодична роля в живота й, младежът бе успял да й окаже доста по-силно въздействие от онова, което си беше представяла навремето. Едва когато безвъзвратно си бе отишъл, момичето си даде сметка за тези неща, но за жалост вече бе твърде късно.
Маската на баща й лежеше скрита в един сандък в къщата. Кайку я бе извадила веднъж, за да я погледне, и внезапно бе почувствала някакво странно желание да си я сложи, светкавичен подтик да си припомни отново миризмата и спомените на баща си. От време на време, посред нощ, Маската й шепнеше в тъмнината на къщата, призовавайки я при себе си. През тези нощи девойката не можеше да заспи, ала нито веднъж не се приближи до сандъка. Имаше нещо в този зов, което не й харесваше, някаква ненаситна жажда, на която не искаше да се поддаде. Понякога й хрумваше мисълта да я захвърли, обаче, странно защо, на сутринта винаги забравяше за нея.
Асара си тръгна скоро след като стана ясно, че никой няма да потърси Лусия в Лоното. Спокойните дни, на които Кайку и Мишани се наслаждаваха, за нея бяха нещо нетърпимо, така че не беше никаква изненада, когато една топла вечер, когато девойките бяха седнали на тревистия склон, загледани в красивата долина, разстилаща се пред тях, тя дойде при тях и им заяви, че заминава. Къде отиваше и кога щеше да се завърне, знаеше единствено тя. Кайку обаче си спомни погледите, които си бяха разменили, когато се прегърнаха за довиждане, целувайки се по бузите, моментът на колебание, когато устните им можеха да се срещнат, неловкото чувство на отвращение и страст едновременно. После Асара наведе очи, усмихна се някак особено и си тръгна. Тази усмивка изплуваше в паметта на Кайку от време на време и момичето си даде сметка, че жадува да я види отново.