Вещерите от Сарамир

— Няма да я получите! — изкрещя им момичето, а думите й се изгубиха сред воя на свирепия вятър. В този момент жребецът й свърна наляво, без да го е подтиквала, и тя забеляза, че краят на дерето бе изронен в достатъчна степен, за да може да послужи като стръмна пътечка. Конят искаше да тръгне по нея, мотивиран от ужаса, който изпитваше от кошмарните същества, ала Кайку знаеше много добре, че копитата му не са пригодени за толкова неравен терен. Нейните нозе обаче бяха.

Тя скочи от жребеца и преметна Лусия през рамото си като торба. Ръцете й краката я боляха, а и детето имаше нужда от по-нежни грижи, отколкото му предлагаше в момента, ала нямаше никакво време за галантности.

— Няма да я получите! — извика отново, а лунната буря изпищя в отговор. С тези думи тя се закатери по стръмния склон, а пропастта зееше на сантиметри от дясното й стъпало. По неравната скалиста повърхност се стичаше вода и тя на два пъти се подхлъзна и трябваше да се подпре с ръка, за да запази равновесие, но все пак успя да се добере до ръба на обраслата с дървета клисура, към който така отчаяно се стремеше. С пламтящи от усилията дробове, тя се хвърли в тъмното убежище на клоните, макар и да съзнаваше, че те не представляваха никаква закрила срещу шин-шините.

Сърцето й щеше да избухне и тя едва си поемаше дъх, докато си пробиваше път сред обгърнатия в сенки призрачен свят на дърветата. Изобщо не можеше да се надява, че е способна да им се изплъзне с този ход; единственото, което й оставаше, бе да си намери някакво скривалище, където да остане до зазоряване или поне докато някой не й се притечеше на помощ. Изведнъж я осени я една безумна мисъл — само ако можеше да намери ипи, както бе сторила Асара, когато за първи път се сблъска със шин-шините… ала ипи обитаваха само дълбоките, затънтени лесове, докато това тук си беше само едно дере, обрасло с рехави дръвчета.

„Не можеш да се скриеш. Не можеш да ги надбягаш. Мисли!“

Съзнанието й предателски се спря на възможността да използва своята кана, която бе заспала в момента и която й бе причинила толкова много болка напоследък. Макар че не изключваше възможността да прибегне до нея като последно средство, без да забравя нито за миг, че силата й почти беше убила Асара и до голяма степен бе виновна за положението на малкото момиченце, което сега потрепваше на рамото й, Кайку знаеше, че за момента това е абсолютно невъзможно. Тя изобщо не бе успяла да се възстанови от последния път, когато дарбата й се прояви, и се чувстваше напълно изцедена. Беше по-празна от всякога.

Този път нямаше да има пощада.

Дърветата изведнъж изчезнаха и тя се озова на плоска, измита от дъжда обширна скала, която стърчеше на фона на нощното небе. Трите луни се взираха в нея, разположени точно над главата й, а ръбовете им се врязваха в кълбящите се черни облаци, които обсипваха земята с назъбени пурпурни светкавици. Сиянието им се отразяваше в мократа, хлъзгава скала под краката й. Девойката застина на мястото си.