Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
В следващия момент внезапният порив на вятъра запрати порой от жилещи дъждовни капчици в лицето й и Кайку присви очи. Когато отново ги отвори, от Лунните деца нямаше и следа.
Тя стоеше на ръба на пропастта — проливният дъжд се изсипваше около нея, а лунната буря разсичаше облаците с пурпурните светкавици, които озаряваха небесата. Цялата разтреперана, девойката пристъпи неуверено, отдалечавайки се от хлъзгавия край на скалата, търсейки сигурността на твърдата земя. Брулените от вятъра дървета шумоляха апатично, безстрастни свидетели на величието и ужаса на последните мигове. Кайку вирна лице към небето и почувства как дъждът я облива с топлата си влага, неспособна да намери мисъл или дума, която да въплъти в себе си онова, което бе изпитала, докато се взираше в лицето на онзи древен дух, който я бе докоснал. Поразена от страхопочитание, тя изобщо не забеляза, че детето в обятията й се размърда, нито пък видя, че Престолонаследничката отвори очички. Разбра, че Лусия се е събудила, едва когато детето обви ръце около врата й и я прегърна.
— Срещна ли се с моите приятели? — попита момиченцето, а Кайку кимна утвърдително, докато се смееше и плачеше в същото време.
Тридесет и пета глава
Седмиците неусетно прераснаха в месеци и лятото остаря.
Либера Драмак се намираше в постоянна бойна готовност, очаквайки ответен удар от Аксками. Шпионите на организацията непрекъснато слухтяха както по улиците на столицата, така и из цялата територия на разлома Ксарана, ала с течение на времето взеха да се убеждават, че подобна бдителност е излишна, и малко се поуспокоиха. Похищението на Престолонаследничката наистина беше останало незабелязано. Сарамир бе необятна страна — хиляда души можеха да я търсят хиляда години и пак да не я намерят никога. Тя бе изчезнала безследно, сякаш се беше изгубила вдън земя.
Повечето обитатели на Лоното нямаха никаква представа кое е това ново момиченце. Голяма част от тях се бяха заселили сред долините и платата на Разлома или за да се отърват от оковите си, или за да избягат от Чаросплетниците. Те не се интересуваха от политическите амбиции на Либера Драмак — просто искаха да изживеят живота си на място, където да се чувстват свободни и неугнетени. Ето защо само ядрото на организацията бе запознато с тайната на момиченцето в редиците им, бе наясно с измеренията на силите, които то владееше, и знаеше коя всъщност беше тя. Докато за обикновените жители на Лоното Лусия бе просто поредното ново момиченце, още една жертва на типичните за Сарамир гонения, в което нямаше нищо необичайно.
Престолонаследничката се възстанови успешно от изгарянията, ала белезите й останаха за цял живот. Горната част на гърба й и вратлето й бяха напукани и набръчкани, и въпреки че червенината им се поизгуби с течение на времето, неприятният им вид продължаваше да контрастира на фона на чистата, гладка кожа, която ги заобикаляше. Противно на очакванията, Лусия реши да не пуска косата си до предишната дължина, като вместо това я подстриже по момчешки късо. Когато Заелис изтъкна, че дългата коса би могла да скрие белезите, тя само го стрелна с един от непроницаемите си погледи, пренебрегвайки съвета му.
В началото Заелис се държеше доста покровителствено с Престолонаследничката, изживявайки се едва ли не като неин баща. Счупеният му крак зарасна лошо и той започна да понакуцва, но това не го възпря да я държи изолирана от другите деца в усилията си да я предпази от евентуални неприятности. Мишани беше тази, която поговори с него, опитвайки се а го убеди да остави момиченцето да се порадва на волно детство. Лусия никога не беше вдишвала въздуха на свободата — целият й досегашен живот бе преминал в позлатена клетка, защото всички смятаха, че тя просто е прекалено ценна, за да си позволят да я изложат на какъвто и да е риск.
— Сега тя не е Престолонаследничка — бе изтъкнала дългокосата девойка. — И не трябва да бъде третирана като такава. По този начин само правиш хората подозрителни.
Накрая Заелис се съгласи и позволи на Лусия да тръгне на училище като другите деца, вместо да бъде обучавана от него. Кайку и Мишани с радост се вживяха в ролите на по-големи сестри на момиченцето. Тя бе особено и затворено дете, ала в нея имаше нещо, което привличаше хората, и само след няколко дни Лусия вече се бе интегрирала в малката детска общност в Лоното, без значение с белези ли беше, или не. Заелис бе връхлетян от най-различни притеснения и тревоги, докато Кайлин не му разказа за гарваните, които се бяха появили напоследък по покривите на сградите и по дърветата в близката долина.