Вещерите от Сарамир
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вещерите от Сарамир». Краткое содержание книги:
И пазят тайната си.
Народът на Сарамир се страхува от тях и ги почита. Всяка жена се моли да не роди Различно дете.
Промяната настъпва, когато Кръвната Императрица на Сарамир признава, че единствената й дъщеря и наследница на трона е Различна.
Само за една нощ младата благородничка Кайку ту Макаима губи всичко: дома, семейството си и… живота си. Върната от полята на смъртта от странна жена на име Асара, Кайку открива, че нещо с нея не е наред. Преди да разбере какво, огнен демон излиза от тялото й и изпепелява Асара. Останала съвсем сама и напълно отчаяна, Кайку тръгва да търси помощ от братовчедка си в столицата.
— Не… — прошепна тя, защото дори без да се доближава до края на скалата, можеше да види, че сама се е поставила на тясно. Плоската скала завършваше над друга пропаст; съдейки по извивката на ръба й, тя прецени, че бездната се простира и от двете й страни. През цялото време е тичала по постепенно стесняващ се каменен нос, от който имаше само един изход — обратно по пътя, по който бе дошла.
Кайку чу писъците на шин-шините, идещи от дърветата зад нея, и потрепери от ужас. Беше попаднала в безизходно положение.
Тя трескаво се приближи до ръба на бездната. Навярно имаше някаква пътечка, навярно нещата не бяха толкова лощи, колкото изглеждаха, ами ако долу имаше езеро или река, в които да скочи…
Обаче пропастта свършваше сред купчина скали — зловеща паст, изпълнена с влажни и изпочупени зъби, която я дебнеше лакомо.
Тя се обърна назад, продължавайки да държи завитото с одеяло, отпуснато телце на Лусия в ръцете си, ала още преди да вдигне очи, знаеше много добре какво ще види. Шин-шините бяха там, изпълзели от прикритието на дърветата; и трите. Съществото, което Асара беше простреляла, се бе възстановило напълно; очевидно демоните бяха успели да се изплъзнат от Кайлин, преди да им е нанесла някаква по-сериозна вреда. Те запристъпваха бавно към нея — зловещите им прегърбени силуети се открояваха на лунната светлина, телата им се поклащаха ниско между кокилоподобните им крайници, а жълтите им очи блестяха като горящи скъпоценни камъни в мрака.
Кайку притисна детето още по-силно в прегръдките си, усещайки разтуптяното сърчице на Лусия до гърдите си. Съществата изобщо не бързаха, съзнавайки, че плячката им е абсолютно безпомощна и изцяло в тяхна власт. Девойката разтреперано си пое дъх и погледна през рамо към зейналата бездна зад нея, забулена от пелената на проливния дъжд, който се изливаше върху купчината скали в дъното на пропастта.
„Смъртта не е чак толкова страшна“, помисли си, припомняйки си думите, които бе казала на Императрицата. Ала толкова много неща й предстояха. Неизпълнената клетва, новият живот, който щеше да започне. Не й се искаше да умре тук.
Лусия се размърда и изстена.
— Шшш — прошепна й девойката, без да изпуска от очи приближаващите се демони. Усети как едната й пета стъпва на ръба на скалата. — Няма да те дам, Лусия. — Вятърът виеше и фучеше около нея, а дрехите й плющяха под напора му, докато той я тласкаше към бездната. Помисли си, че никога вече няма да почувства подобен вятър в косите си и изведнъж й се прииска да заплаче.
Внезапно шин-шините застинаха вцепенени. Те вирнаха глави към небето, изпънали тънките си заострени крайници, като че ли бяха надушили нещо във въздуха. Кайку ги наблюдаваше със смесица от недоумение и ужас. Какво ли ставаше?
Дъждовната завеса се раздвижи от мощен порив на вятъра и неочаквано нещо сякаш проблесна зад нея, когато вихърът отмина. То изчезна толкова бързо, че Кайку се усъмни, че изобщо го е видяла; ала шин-шините реагираха мълниеносно, впервайки огнения си взор там, където девойката бе забелязала светлинката. Единият от демоните колебливо запристъпя назад.
Кайку хвърли светкавичен поглед зад гърба си, убедена, че зад рамото й има нещо, което не можеше да види. Единственото, което забеляза обаче, беше огромното, изпъстрено с петна лице на Аурус, което изглеждаше достатъчно голямо, за да погълне небето; до него блестеше белият диск на Иридима, чиято повърхност бе осеяна със сини пукнатини и ивици, а между тях надничаше мъничкото зеленикаво кълбо на Нерин.
Девойката се обърна и зяпна от учудване. Сега наистина виждаше нещо — бледо сияние, което сякаш бе увиснало във въздуха. То се сгъсти за секунди пред очите й, след което се раздели на три. Лунната буря фучеше яростно зад гърба й, а заострените крайници на чудовищата потракваха по гладката скала, докато те отстъпваха назад, привели глави в отбранителна поза.
Неясните светещи мъглявини постепенно започнаха да приемат форма, извисявайки се застрашително над девойката. Блещукащите силуети от дъждовни капки бавно взеха да придобиват плътност, сгъстявайки се в някаква призрачна субстанция. Въздухът сякаш застина, когато те най-накрая се материализираха пред очите на Кайку, и дъхът на девойката замря в гърлото й при вида им.
Те бяха слаби и източени, ръстът им надвишаваше два пъти този на момичето и излъчваха студено призрачно сияние. Буйни, подобни на пера коси се спускаха по гърбовете им и те бяха облечени в дълги, украсени с причудливи орнаменти роби, изглеждащи едновременно великолепни и парцаливи, които покриваха глезените и китките им. Кожата им беше опъната и обтегната до скъсване върху телата им в пародия на човешкия облик. Като телосложение напомняха жени, ала твърде ужасяващи на вид — чертите им се променяха и разтапяха, подобно на лунни отражения в развълнувана езерна повърхност. Изглеждаха съсухрени и някак загладени, ставите и сгъвките им бяха прекалено извити, като на восъчни статуи, размекнати от слънчевите лъчи. Те се взираха отвисоко в Кайку и детето, а в очите им се четеше прастара злина и тотално неразбиране на целта, в името на която Кайку бе изтощила тялото си и съсухрила душата си. Това бе като да се взираш във вечността и да съзираш единствено празнота.