Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Ти, КУЧКО!
Лизи си обеща, че той ще се кае за ругатнята.
Но може би разкаянието му щеше да е кратко.
Като живота му.
8.
Плахият звън пак се разнесе от това, което някога беше
(Има поръчка, Лизи! По-живо.)
Дървото на камбанките, а сега е Дървото на камбанките и лопатката. Ето я и нея, сребърната лопатка на Скот. Когато Лизи я остави тук, водена от подтик, който чак сега разбираше, Кикотниците ломотеха истерично. Сега вълшебната гора се беше смълчала, чуваха се само нейното хрипливо дишане и задъханите псувни на Дули. Дългучът е спял — или поне е дремел — но крясъците на Дули го бяха събудили.
Може би нещата трябваше да се развият по този начин, но това не ги правеше по-лесни. Беше страшно да чувства пробуждащия се шепот на не-чак-толкова-чуждите мисли от подсъзнанието си. Бяха като неспокойни ръце, които проверяват дали дъските са заковани здраво, или капакът на кладенеца е наместен добре. Хвана се, че мисли за твърде много ужасии, които по едно или друго време бяха гризали като червей сърцето й: двата кървави зъба, които някога бе открила на пода в тоалетната на едно кино, две дечица, които плачеха прегърнати пред входа на бакалия, миризмата на Скот; когато той лежеше на смъртния си одър, вперил в нея трескавите си очи, баба Д., която умираше на двора и кракът й потреперваше в предсмъртни гърчове.
Страшни мисли. Страшни образи, които те навестяват, когато луната е залязла, лекарството е свършило и времето е спряло.
С други думи, лошата кръв. Точно отвъд дърветата.
И сега…
Във винаги съвършеното безвремие на сега…
9.
Лизи се задъхва, сърцето й бумти, кръвта й бучи в ушите, но се навежда да вземе сребърната лопатка. Ръцете й, които преди осемнайсет години действаха машинално, не й изневеряват дори сега, когато мислите й са завладени от загубата, болката и бездънното отчаяние. Дули наближава. Лизи чува пъхтенето му. Опасността е голяма, още по-голяма, отколкото с Русокоско, въпреки че този безумец не е въоръжен, защото, ако той я сграбчи, преди да се е обърнала…
Страховете й не се сбъдват. Тя се завърта и с все сила замахва с лопатката. Металната й част улавя последната светлина, розова като повехнало цвете, и удря камбанката. Тя се сбогува с последно „звъннн“ и полита в мрака заедно с мърлявата връв. Лизи вижда как лопатата се движи напред и нагоре и си казва: „Мамка му! Това се казва замах!“ Лопатата удря лицето на Дули и се чува не хрущене — звукът, който Лизи си спомня от Нешвил — а нещо като приглушено думкане на гонг. Онзи пищи от изненада и болка. Излиза от пътеката и полита към дърветата, размахвайки ръце в опит да запази равновесие. За миг Лизи зърва носа му, изместен като на Коул; вижда и кръвта, която шурти от зейналата му уста. Отдясно, недалеч от мястото, на което Дули се мята и се мъчи да се вдигне на крака, нещо се надига. Надига се като приливна вълна. За миг мрачните и угнетителни мисли, които населяват съзнанието на Лизи, стават още по-мрачни и угнетителни; струва й се, че ще я убият или подлудят. После те потичат в по-друга посока и заедно с тях съществото в храсталаците също променя посоката си. Долитат множество звуци: шумолене на сухи листа, тъпчене на храсти, поваляне на клони и дървета. И най-неочаквано то се появява: Дългучът на Скот. Лизи разбира, че видиш ли го веднъж, времето престава да съществува и остава безкрайно проточеният агонизиращ тон на настоящето.
10.
Малко преди Лизи да осъзнае какво се случва и определено преди да е подготвена — идеята, че някога можеш да си готов за подобно нещо е абсурдна — неочаквано то се появи. Гадината с петната отстрани. Живото въплъщение на онова, което Скот имаше предвид, когато говореше за лошата кръв.
Лизи видя огромно туловище, набръчкано като напукана змийска кожа. Гадината се промъкваше през дърветата, огъвайки едни и кършейки други, някои направо прегази. Не миришеше, но издаваше странни звуци, сякаш стомахът му къркореше, след миг главата му се издигна над дърветата и закри небето. Лизи видя око, безжизнено, но бдително, черно като бездънен кладенец и голямо колкото яма, което надничаше през листака. Видя отвор в грамадната му топчеста глава, която се въртеше в търсене на плячката, и някак интуитивно усети, че каквото влезе в зейналата паст, не умира, а остава живо и пищи… остава живо и пищи… остава живо и пищи.
Самата тя не можеше да изпищи. От гърлото й не излизаше нито звук. Направи две крачки назад, крачки, които й се сториха необичайно спокойни. Изпуснаха лопатката, от която капеше кръвта на поредния безумец, и сечивото падна на пътеката. „То ме вижда… моят живот никога няма да бъде отново изцяло мой. То няма да го позволи.“