Романът на Лизи

За момент то се изправи на задните си крака — безформено, безкрайно дълго създание, от чиято влажна плът стърчаха косми. Голямото му мътно око я фиксираше. Отмиращото зарево на деня и все по-силният сребърен блясък на луната осветиха остатъка от туловището му сред храстите.

След миг окото му се отмести от Лизи към пищящата, мятаща се на земята твар, която се мъчеше да намери изход от гъсталака, в който се беше оплела; Джим Дули, чиято кръв шуртеше от разбитата му уста и счупения нос; Джим Дули, на когото дори косата беше оплескана с кръв. Той забеляза кой го гледа и престана да пищи. Лизи го видя как се мъчи да закрие здравото си око, видя как ръцете му се отпуснаха, разбра, че се е предал, и за миг въпреки всичко изпита съжаление към него, миг на съчувствие и вникване, всеобхватен по силата си и нетърпим в човечността си. В този миг би върнала назад всичко, ако залогът беше само животът й, но се сети за сестра си и призова към твърдост волята и сърцето си.

Огромното същество, заклещено между дърветата, протегна глава и налапа Дули. Плътта около ямата-уста сякаш се набръчка и Лизи си спомни онзи ден, когато Скот лежеше прострелян на горещия асфалт в Нешвил. Когато се разнесе тихо сумтене, последвано от хрущене на кости и Дули нададе последен, сякаш безкраен писък, тя си спомни как Скот й прошепна: „Чувам го как се храни.“ Спомни си как сви устни, образувайки буквата О и как от тях бликна кръв, когато той издаде неприятен пуфтящ звук: ситни рубинени капчици, които сякаш увиснаха в нажежения въздух.

Лизи побягна: би се заклела, че е забравила как се тича, но побягна. Стрелна се по пътеката към хълма с лупината, далеч от Дървото с камбанките и лопатката, далеч от Дългуча, който поглъщаше живия Дули. Знаеше, че проклетата твар прави услуга на нея м Аманда, но знаеше, че в най-добрия случай това е мечешка услуга, защото, ако оцелееше след тази нощ, тя нямаше да се отърве от Дългуча, както не се бе отървал Скот, не се бе отървал нито за миг след онзи ден в детството си. Сега то беше белязало и нея, беше я направило част от своето страшно безкрайно и всеобхватно аз. Отсега нататък трябваше да внимава, особено ако се събуди посред нощ… а тя знаеше, че нощите й със здрав сън са приключили, В малките часове на нощта щеше да отклонява поглед от огледалата, от стъклата на прозорците и особено от стъклените чаши за вода — един Господ знае защо. Щеше да се брани, доколкото може.