Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Той се възпротиви на тегленето, борейки се с оръжия, които не познаваше, за да задържи съня, за да изтръгне от него знанието, което искаше. Бързо сграбчи намаляващата белота и бясно я замачка, опитвайки се да я превърне в нещо, което ще му подскаже защо Моргенес умря, защо Докайс и монасите от „Свети Хоудрунд“ бяха убити, защо малката Лелет лежеше почти мъртва в една хижа в сърцето на горската пустош. Бореше се озлобено. Ако един лъч можеше да плаче, то той плачеше.
Бавно и болезнено ледената планина отново изникна пред него от пустотата. Къде бе истината? Той искаше отговори. Докато „азът“ на Саймън в съня се бореше, планината израсна нагоре, после се стесни и когато стигна небето, пусна корени като някакво ледено дърво. После клоните се отделиха и пред него остана само стройна бяла кула — кула, която му беше позната. На върха й горяха пламъци. Отекна силен гръмовен звън, като биенето на чудовищна камбана. Кулата се олюля. Камбаната удари още веднъж. Това беше нещо изключително важно, разбра той, нещо призрачно и тайнствено. Той почти чувстваше отговора…
„Малка мушице! Стигна до нас, а?“
Обгърна го ужасна, задушаваща пустота и скри от погледа му кулата, заглуши звъна на камбаната. Безкрайна студенина отнемаше дъха на неговото „аз“ в съня. Беше изгубен в пищяща празнота, малка прашинка на дъното на безкрайни черни дълбини, откъснат от живота, въздуха и мисълта. Всичко изчезна… всичко освен страшната, изпепеляваща омраза на нещото, което го държеше… задушаваше го.
И тогава, загубил всякаква надежда, той бе освободен.
Кръжеше шеметно високо над Остен Ард, сграбчен в силните нокти на голям сив бухал, който се носеше като самия син на вятъра. Ледената планина се смаляваше зад него, погълната от огромната снежнобяла равнина. Със светкавична бързина бухалът го носеше над езера и заснежени планини, устремен към тъмната линия на хоризонта. Когато тази линия започна да се превръща в гора, той почувства, че се изплъзва от ноктите на бухала. Птицата го сграбчи по-здраво и стремглаво се спусна към земята. Когато повърхността наближи, бухалът разпери криле. Спуснаха се над снежното поле към сигурността на гората.
И после се оказаха в безопасност, под покрива на хижата.
Саймън изстена и се претърколи на хълбок. Главата му кънтеше като наковалнята на Рубен Мечока по време на турнир. Езикът му се бе подул и бе станал двойно по-голям; въздухът, който вдишваше, имаше вкус на метал. Той бавно се изправи на ръце и крака и внимателно надигна глава.
Бинабик лежеше до него с пребледняло лице. Куантака го душеше и скимтеше. От другата страна на тлеещото огнище тъмнокосият Малахиас разтърсваше Гелое, която лежеше с отпусната уста, с чело, осеяно с блестящи капчици пот. Саймън изстена отново. Главата му пулсираше, увиснала между раменете. Той допълзя до Бинабик. Малкият мъж дишаше. Щом Саймън се наведе над него, тролът се закашля, вдъхна жадно въздух и отвори очи.
— Всички… — изхриптя той — всички ли сме тук?
Саймън кимна, загледан в Гелое, която все още не даваше признак на живот, въпреки усилията на Малахиас.
— Момент… — каза той и бавно се изправи. Излезе през вратата на хижата, понесъл едно малко празно гърне. Не се изненада много, когато видя мъглата, въпреки че вече беше следобед; струваше му се, че е пътувал по Пътя на сънищата много по-дълго. Имаше също натрапчивото усещане, че нещо се е променило в околността на самата хижа, ала не можеше да определи точно какво. Панорамата беше леко изкривена. Реши, че това се дължи на преживяването му. Напълни гърнето със студена вода, изми лепкавата зелена паста от ръцете си и се върна в хижата.
Бинабик отпи жадно, после направи знак на Саймън да занесе съда на Гелое. Малахиас гледаше полуобнадеждено, полузавистливо как Саймън внимателно повдигна главата на вещицата и изля малко вода в полуотворената й уста. Тя се закашля, после преглътна и Саймън й даде още малко вода.
Докато държеше главата й, Саймън внезапно осъзна, че по някакъв начин Гелое го беше спасила, докато се носеха в съня. Погледна жената, която сега дишаше по-равномерно, и си спомни големия сив бухал, който го бе хванал тъкмо когато неговото „аз“ в съня изпускаше последния си дъх, и го беше измъкнал.
Гелое и тролът не бяха подозирали, че ще се случи точно така, усети той; всъщност именно той ги бе изложил на такава опасност. Обаче не се чувстваше виновен за действията си. Бе направил това, което трябваше. Достатъчно дълго беше бягал от колелото.