Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
И после, по някакъв начин, той изведнъж се озова сред голямата планина, летеше шеметно като слънчев лъч през тунели, които водеха все по-навътре; тъмни тунели, които обаче бяха облицовани с лед. Безброй силуети се движеха през мъглата, сенките и огледалния блясък на леда — ъгловати силуети, с бледи лица, които профучаваха през коридорите като блестящи копия или кръжаха във формата на странни сини и жълти светлинки, чийто пушек се издигаше нагоре във височините.
Лъчът, който бе Саймън, все още стискаше две ръце и те, от своя страна, го държаха здраво, или по-скоро нещо друго го караше да чувства, че не е сам, тъй като несъмнено един лъч не можеше да има ръце, с които да държи нещо. Накрая той се озова в огромно помещение — гигантска дупка в центъра на планината. Таванът бе толкова високо над пода от блестящ лед, че снегът сякаш се сипеше от небето — подскачащи, гонещи се облаци от снежинки, като армии от малки бели пеперуди. В центъра на огромното помещение имаше голяма шахта, чието отверстие блещукаше с бледосиня светлина и от него се излъчваше някакъв ужасяващ, вцепеняващ сърцето страх. От необозримите й дълбочини, изглежда, се издигаше някаква топлина, защото въздухът над нея бе като танцуващ стълб от мъгла, който блестеше с размазани цветове като огромна ледена висулка, уловила слънчевите лъчи.
В мъглата над шахтата висеше нещо непознато, с неясни очертания и неопределими размери; нещо, което бе направено от много неща с различна форма, безцветно като стъкло. Очертанията му се появяваха тук-там в танцуващия стълб от мъгла — ъгли и шеметни извивки с някакво неуловимо плашещо естество. По някакъв неопределим начин то напомняше на музикален инструмент. Ако беше така, този инструмент бе толкова огромен, чужд и плашещ, че лъчът, който бе Саймън, разбра — никога не би оживял, ако чуе ужасната му музика.
Срещу стената, върху ъгловата, покрита със скреж черна скала, седеше една фигура. Виждаше я ясно, сякаш внезапно се озова точно над страшната, сияеща в синьо шахта. Беше облечена в сребристобяла роба с фантастични орнаменти. По раменете й падаше снежна коса и незабележимо се сливаше с безукорно бялата одежда.
Бялата фигура вдигна главата си — лицето й представляваше слънце с бяла светлина. Миг по-късно, когато фигурата се извърна, Саймън видя, че това е само скулптура на красиво и безстрастно женско лице… сребърна маска.
Смущаващо странното лице се обърна към него. Той се почувства изхвърлен, отделен от гледката, като коте, откъснато от ръба на рокля, за която се е заловило с ноктите си.
Пред него изникна видение, по някакъв начин свързано с венеца от мъгла и страховитата бяла фигура. Отначало то бе просто още едно петно от албастрово бяло; постепенно обаче се превърна в ъгловата форма, изпъстрена с черно. Черните петна се превърнаха в линии, линиите — в знаци; накрая пред него увисна отворена книга. По страниците й имаше букви, които Саймън не можеше да прочете — сложни руни, които потреперваха и застиваха неподвижно.
След миг на безвремие те отново започнаха да трептят. Разделиха се и се трансформираха в черни силуети — три продълговати тънки неща… три меча. Единият имаше ръкохватка, оформена като Дървото на Усирис, другият — като кръстата покривна греда. Третият меч имаше странно двойно острие — два тънки шипа, които заедно с дръжката образуваха петолъчна звезда. Някак подсъзнателно той позна този меч. Някъде в спомен, тъмен като нощта и дълбок като пещера, видя това острие.
Мечовете изчезнаха един по един. Остана само сиво-бялото небитие.
Саймън почувства как нещо го тегли и го отдалечава от планината, от помещението с шахтата, от самия сън. Една част от него се радваше, че напуска ужасните забранени места, където се луташе духът му, ала друга част не искаше.
Къде бяха отговорите? Целият му живот бе прекъснат, разбит от преминаването на някакво проклето, безмилостно, безстрастно колело и дълбоко в себе си той беше разгневен. Беше също и изплашен, хванат в кошмар, който нямаше свършване, ала в момента гневът му надделя.