Драконите на изчезналата луна [bg]

Първото, което видя, беше един огромен сребърен дракон, застанал точно до него. Очите на дракона бяха ужасно наранени от накъсан белег, проточващ се право през тях. Не му отне дълго, за да разпознае в него слепия старец, с когото бе разговарял пред Съвета на рицарите. Подобно на него и драконът като че ли бе приел пътуването доста спокойно, понеже размахваше едва-едва крилата си, въртеше глава насам и натам, душеше въздуха и се вслушваше. Или пътешествията през времето не тревожеха особено драконите, или фактът, че беше сляп, спомагаше липсата на главозамайване. На Тас много му се искаше да узнае отговора на този въпрос, така че си отбеляза наум да го попита малко по-късно, когато нещата малко се поуспокоят.

Другите им двама спътници обаче не се чувстваха никак добре. Джерард не беше харесал пътуването и предния път, така че него не можеха да извинят, защото наистина не му харесваше и сега, щом беше пътувал за втори път. В този момент младият войн се олюляваше и дишаше тежко.

За сметка на това Одила стоеше с отворени очи и се опитваше да си поеме дъх, напомняйки на Тас за една бедна рибка, която веднъж му се бе случило да открие в джоба си. Нямаше представа как се беше озовала там рибката, въпреки че, ако не го лъжеха откъслечните спомени, някой май я беше изгубил. Все пак бе успял да я върне във водата, където след кратко объркване рибката беше отплувала. Одила много му напомняше за нея.

— Къде сме? — възкликна тя, уловена за Джерард с побелели кокалчета на пръстите.

Той погледна сурово кендера. Всъщност май всички го гледаха сурово.

— Точно там, където се предполагаше, че трябва да стигнем — отвърна уверено Тас. — На мястото, на което царица Такхизис държи затворени златните и сребърните дракони.

Улови се по-здраво за устройството и тихичко добави: — Надявам се! — което обаче не прозвуча чак толкова тихичко и малко развали работата.

Никога не беше попадал на подобно място. Навсякъде край тях имаше сиви скали и нищо друго освен сиви скали, докъдето стигаше погледът. Остри сиви скали, гладки сиви скали, огромни сиви скали и малки сиви скали. Планини от сиви скали и долини от съвсем същите сиви скали. Небето над главата му беше по-черно от най-черното нещо, което бе виждал досега, без ни една звезда, и все пак не му бе убягнало, че е обляно в студена бяла светлина. Отвъд сивите скали искреше стена от лед.

— Под себе си усещам камък — каза Огледало — и не подушвам растения, така че предполагам, че земята, на която сме се озовали, е пуста и оголена. Не чувам никакви звуци: нито вълни, разбиващи се в брега, нито вятър, духащ през листата, ни звук на животно или птичка. Чувствам, че това място е изоставено и неприветливо.