Произход на политическия ред [bg]

През 20–те години на XVI в. Карл V управлява най–голямата световна империя по това време. Но фактът, че империята е създадена чрез Династичен съюз, а не чрез завоевания, поражда фискални ограничения, които определят облика на държавните институции. Карл и синът му Филип II имат солидна данъчна основа само в Кастилия (включително нейните ценни владения в Новия свят); испанският монарх не може да се възползва от другите части на империята за собствените си цели. Въпреки това Хабсбургската монархия поема скъпоструващи ангажименти извън полуострова. Един от тях е продължителната война с Франция през XVI в. за контрол над Италия и особено над херцогство Милано. Друг е осемдесетгодишната война с Холандия. И накрая опустошителната Тридесетгодишна война в германските земи, която прераства в паневропейска война поради включването на Франция на страната на протестантските държави по времето на Ришельо. Военните действия през този период изключително поскъпват поради създаването на trace italienne, звездообразна крепост, по–малко уязвима за обсадна артилерия, което прави обсадата на градовете продължителна и изтощителна. 80% от разходите за тези войни поемат данъкоплатците на Кастилия.

Всички тези скъпи външнополитически ангажименти изтощават неимоверно испанската фискална система, въпреки притока на благородни метали от Новия свят. Правителствените разходи многократно превишават паричните постъпления от американските колонии през XVI и XVII в. Вносът на злато и сребро нараства от 200 до 300 хиляди дуката годишно по време през 30–те и 40–те години на XVI в. и достига 2,2 милиона в края на века. Но през същия период дълговете нарастват от 1,2 на 6 милиона дуката.

Испания скоро губи доверие като кредитополучател. Още през 20–те години на века обслужването на дълга възлиза на повече от една трета от приходите и надхвърля 100% в края на продължителната война с Франция, през 1560 г. Липсата на достатъчно средства за финансиране на дефицита принуждава испанската корона да обяви фалити през 1557, 1560, 1575, 1596, 1607, 1627, 1647, 1652, 1660 и 1662 г. Тези банкрути не са изцяло отказ от изплащане, а по–скоро това, което днес се нарича разсрочване или преструктуриране на дълга. Короната обявява мораториум върху изплащането на лихвите по краткосрочни и текущи дългове с основанието, че са форма на лихварство, и започва продължителни и враждебни преговори с кредиторите. На мястото на стария дълг кредиторите биват принуждавани да се задоволят с парче хартия, juro al quitar[164], което е искане за бъдещи данъчни приходи, сравнимо с френската рента. Това са недатирани и свободно прехвърляеми облигации с първоначален лихвен процент от 7%, чиито лихвени проценти и изплащане на главницата периодично биват коригирани Произволно. По този начин монархията се възползвала от спестяванията на елитите на кастилското общество – духовенството, аристокрацията, дребното дворянство, държавните служители и пр. По–силните кредитори обикновено успявали да договорят по–добри условия като освобождаване от мораториуми за изплащане или чрез прехвърляне на товара от разсрочването върху по–слаби партньори. Когато даден кредитор не получавал плащания по дълга от правителството, той притискал собствените си кредитори, които били „монаси, манастири, приюти, вдовици, сираци и други такива хора, които не са в бизнеса". Постоянната неспособност на правителството да изплаща своите дългове е възможност да облага директно същите тези елити, което за режима е много по–трудно да осъществи с политически средства. Тази традиция поддържат и съвременни латиноамерикански правителства като аржентинското, което след икономическата криза през 2001 г. принуди не само чуждестранните инвеститори, но и собствените си пенсионери и спестители да приемат солидно обезценяване на държавния дълг.