Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

ГЛАВА ШЕСТА

— О, Бах! Себастиан Бах, препочитаема госпожо! — извика господин Едмунд Пфюл, органист в църквата „Света Богородица, който крачеше дълбоко развълнуван напред-назад в салона, докато Герда седеше усмихната пред рояла, подпряла глава на ръката си, а Хано, обгърнал с две ръце едно от колената си, слушаше свит в едно кресло. — Право е... както казвате вие... че благодарение на него хармонията нанесе победа над контрапункта... той създаде съвременното учение за хармонията, право! Но благодарение на какво? Трябва ли да ви казвам благодарение, на какво? Благодарение на напредващото развитие на контрапунктовия стил... вие самата знаете това не по-зле от мене! Значи, какво е било двигателен принцип на това развитие? Учението за хармонията ли? О, не! Съвсем не! А учението за контрапункта, препочитаема госпожо! Учението за контрапункта!... До какво, питам ви, доведоха абсолютните експерименти на учението за хармонията? Ще съветвам... докато езикът ме слуша... ще съветвам да не се вярва на голите експерименти в учението за хармонията.

Той се разпалваше много в такива разговори и не се стесняваше от това, защото в тоя салон се чувствуваше като у дома си. Неговата едра недодялана снага с малко високи рамене, облечена в кафяв жакет, полите на който закриваха подколенните трапчинки, се появяваше всяка сряда след пладне на прага и докато чакаше партньорката си, той отваряше с ласкави движения рояла „Бехщайн“, нареждаше щимовете за цигулка на дърворезбената стойка за ноти и подлавяше леко и виртуозно някаква къса прелюдия, като самодоволно отпускаше глава от едното рамо върху другото.

Удивително буйната коса, невероятното количество от ситни, твърди, червеникавокафяви и прошарени със сиви нишки къдрици караха тая глава да изглежда необикновено едра и тежка, макар че тя стоеше свободно на дългата шия с много голяма адамова ябълка, щръкнала над обърнатата яка. Невчесаните бухлати мустаци с цвета на косата стърчеха на лицето му по-далеко напред от малкия сплеснат нос. Кожата под кръглите му кестеняви и светли очи беше подпухнала и образуваше малки торбички, а когато свиреше — погледът му сякаш прозираше мечтателно предметите и спираше някъде зад тях. Лицето, му… не беше изразително, най-малкото — не носеше печата на силна и будна интелигентност. Клепките обикновено бяха полуспуснати, а бръснатата брадичка често увисваше хлабаво и безводно, но без долната устна да се отделя от гордата, и това придаваше на устата му някакво меко, строго затворено, тъпо и пожертвователно изражение, каквото наблюдаваме у сладко заспал човек...

Ала тази мекота на външния му вид стоеше в странен контраст със строгостта и достолепието на характера му. Едмунд Пфюл беше високо ценен органист и славата на неговата контрапунктова ученост не остана затворена между стените на родния му град. Издадената от него малка книга върху църковните тоналности бе препоръчана в две-три консерватории за домашно занимание, а тук-там, гдето в чест на бога ехтеше орган, свиреха негови фуги и преработки на хорали. Тези композиции, както и импровизациите, с които се проявяваше той неделен ден в църквата „Света Богородица“, бяха напълно издържани, безукорни, изпълнени от неумолимото, внушително, морално-логично достолепие на строгата догма. Съдържанието им беше чуждо на всяка земна красота и това, което изразяваха, не докосваше чисто човешкия усет на нито един мирянин. От тях говореше, в тях тържествуваше победно техниката, превърната в аскетична, религия, тържествуваше умението, въздигнато в самоцел, в абсолютни светост. Вярно, Едмунд Пфюл се отнасяше пренебрежително към всяка приятна музика и говореше без обич за красивите мелодии. Но въпреки това, колкото загадъчно да е, не беше сух човек, нито закостенял педант.