Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Часът е единадесет и половина, Горещината се е засилила много. Домакинята се е оттеглила преди четвърт час.

Неочаквано долу откъм антрето долита тропот и шум от повлекливи стъпки, като че ли в хола из един път са влезли много хора, и в същото време се разнася глъчен и еклив глас, който изпълва цялата къща. Всички се устремяват към перилата, струпват се по целия коридор, пред вратите за салона, за трапезарията и пушалнята и заничат надолу. Там се подрежда една дружина от петнадесет-двадесет мъже с музикални инструменти, командувани от един господин с кестенява перука, посивяла моряшка брада и изкуствени челюсти от широки жълти зъби, които той показва, когато говори високо... Какво става? Влиза консул Петер Дьолман с оркестъра на градския театър. Самият той вече се качва по стълбата, като размахва в ръка пакет с програми.

И ето, в тая невъзможна и неопределима акустика, гдето тоновете се сливат, акордите взаимно се поглъщат и стават безсмислени и гдето над всичко друго господствува прекалено високото и скърцащо грухтене на големия басов тромпет, надуван от един дебеланко с отчаяно изражение на лицето, започва серенадата, свирена на търговската къща „Буденброк“ по случай юбилея; тази серенада започва с хорала „Благодарете всички богу“, последван тутакси от една парафраза върху „Хубавата Елена“ от Офенбах, подир която пък щяха да свирят китка от народни песни... Доста обемиста програма.

Хубава приумица на Дьолман! Честитят на консула и сега никому не се тръгва, докато не свърши концертът. Стоят прави или седят в салона и в коридора, слушат и бъбрят.