Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
Облечен в копенхагенското си моряшко костюмче с широка ленена яка, бял нагръдник и дебел моряшки възел, който се подаваше изпод яката, той се облегна на рояла, скръстил нежните си нозе и извърнал малко настрана горната половина на тялото си — стойка, пълна с плаха и несъзнателна грация. Преди две или три седмици бяха му отрязали дългите коси, защото в училището му се смееха не само другарчетата, но и учителите. Ала на главата те все още бяха гъсти, меки и къдрави, като започваха ниско от слепоочията и нежното му чело. Той бе спуснал клепките си, така че дългите кестеняви мигли лежеха върху синкавите сенки край очите му, а затворените му устни бяха поразкривени.
Той много добре знаеше какво щеше да се случи. Неминуемо ще се разплаче и от плач не ще може да каже до края това стихотворение, което караше сърцето на човек да се свива от мъка, също както когато в неделя в църквата „Света Богородица“ органистът господин Пфюл свиреше по особен, трогателно-тържествен начин на органа. Да, ще се разплаче, както ставаше винаги, когато изискваха от него да покаже какво може, когато го подлагаха на изпит, когато преценяваха способностите му и духовните му дарби. Папа много обичаше това. Защо пък й трябваше на мама да му казва: „Не се вълнувай!“ Тя го каза за насърчение, но постигна тъкмо обратното, той чувствуваше това. Сега те стояха и го гледаха. Опасяваха се и очакваха да се разплаче... възможно ли беше тогава да не се разплаче? Той дигна мишите си и подири очите на Ида, която играеше с часовниковата си верижка и му кимна с глава по присъщия й възкисело-грубоват начин. Той почувствува неизмерима потребност да се притисне до нея, тя да го изведе оттук и да не чува нищо друго освен нейния дълбок, успокоителен глас, с който му говори: „Успокой се, Ханохен, момченцето ми, няма нужда да го казваш...“
— Е, да чуем, синко! — каза късо сенаторът.
Той беше седнал в едно кресло до масата и чакаше. Не се усмихна и днес... както винаги друг път в подобни случаи. Сериозен, дишал едната си вежда, той измерваше снагата на малкия Йохан с изпитателен, дори студен поглед.
Хано се изправи. Поглади с ръка полираното дърво на рояла, плъзна плах поглед по обкръжилите го присъствуващи и понасърчен от кротостта, която зареше към него от очите на баба му и леля Тони, каза с тих, малко твърд глас:
— „Пастирска неделна песен“... от Уланд.
— О, драги, не така! — извика сенаторът. — Какво си се залепил до пианото и си събрал ръцете на корема!.. Застани свободно! Говори свободно! Това най-напред. Я иди там между завесите на вратата! Сега дигни глава... и отпусни спокойно ръцете...
Хано застана пред прага на всекидневната и отпусна ръцете. Дигна послушно глава, но наведе така ниско миглите си, че от очите му не се виждаше нищо. Навярно те плуваха вече в сълзи.
— „Днес мирен божи ден е“ — каза той съвсем тихо.
Но толкова по-високо екна гласът на баща му, който го прекъсна:
— Преди да започнеш, трябва да се поклониш, синко! И после: много по-високо. Моля, повтори! „Пастирска неделна песен“....
Това беше жестоко и сенаторът много добре знаеше, че по тоя начин отнемаше на детето последния остатък от твърдост и съпротивителна сила. Но не биваше да допуска да му го отнемат! Не биваше да позволява да го объркват! Трябваше да добие непоколебимост и мъжество...
— „Пастирска неделна песен“ — повтори той неумолимо и насърчително.
Но с Хано беше свършено. Главата му бе клюмнала ниско над гърдите, а дясната му ръчичка, подала се бледа и прошарена от синкави жилки из много тесния долен край на тъмносиния моряшки ръкав, на който беше извезана котва, задърпа трескаво брокатения плат на завесата.
— „И аз съм сам в полето“ — смогна да каже той още и после всичко беше окончателно свършено.
Настроението на стихотворението отлетя. Обзе го безкрайна жалост към самия себе си, гласът отказа напълно да му се подчинява и сълзите бликнаха невъзпрепятствувани под клепките му. Той изведнъж закопня силно за ония минали нощи, когато беше малко болен от гърло, лежеше с леко повишена температура в креватчето си, а Ида идваше да му даде нещо за пиене и ласкаво да смени компреса на челото му... Той се наведе настрана, сложи глава върху ръката, с която се държеше за завесата, и захлипа.
— Хм, това не е удоволствие! — каза сурово и сърдито сенаторът и стана. — Защо плачеш? Би трябвало да се плаче за това, че дори на ден като днешния не можеш да събереш достатъчно енергия, за да ни доставиш радост. Та да не си малко момиченце? Какво ще стане от тебе, ако продължаваш така? Да не възнамеряваш и в бъдеще да се къпеш в сълзи всеки път, когато трябва да говориш пред хора?