Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Понякога обучението ставаше в дома на господин Пфюл — овехтяла, просторна къща със стръмен двускатен покрив, с множество хладни ходници и кътчета, която органистът обитаваше сам-самичък с една стара икономка. Понякога в неделен ден на малкия Буденброк се разрешаваше също да присъствува на божествената служба в църквата „Света Богородица“, и то горе до органа — а това беше нещо по-друго, не като да седиш долу в кораба заедно с другите хора. Високо над богомолците, високо дори над пастор Прингсхайм на амвона, седяха двамата сред кипежа на могъщите звукови вълни, които те дружно развихряха и обуздаваха, защото понякога учителят разрешаваше на своя ученик да му помага при манипулирането с регистрите, и Хано изпълняваше с блажено усърдие и гордост задачата си. Но когато свършеха последните акорди към хоровата песен, когато господин Пфюл дигнеше бавно всички пръсти от клавишите и оставяше само главния и басов тон да заглъхнат бавно и тържествено... когато сетне след една тържествена изкуствена пауза изпод стрехицата на амвона започнеше да се носи модулиращият глас на пастор Прингсхайм — тогава нерядко се случваше господин Пфюл да започне да се подбива с проповедта, да се смее на пастор Прингсхаймовото стилизирано франконско наречие, на дългите му тъмни или рязко подчертани гласни, на въздишките му и на внезапната смяна на мрачност и лъчезарие върху лицето му. Тогава се засмиваше и Хано, тихо и весело, защото, без да се поглеждат и без да си го кажат, двамата там горе бяха на мнение, че, тази проповед е доста простичък брътвеж и че истинската литургия е по-скоро това, което пасторът и неговите енориаши сигурно смятаха за добавка, повишаваща молитвеното настроение, именно: музиката.