Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

— Целуна му ръцете ли? — попитаха дамите Буденброк.

— Да, много пъти.

Всички се замислиха над това.

Изведнъж госпожа Перманедер избухна в сълзи.

— Аз толкова го обичах — захлипа тя. — Не знаете колко много го обичах... Повече от всички вас... да, прости ми, Герда, ти си му майка... Ах, той беше ангел...

— Сега е ангел — поправи я Зеземи.

— Хано, малкият Хано— продължи госпожа Перманедер и сълзите се стичаха по мъхнатата матова кожа на страните й, — Том, татко, дядо и всички други... Къде отидоха те? Няма да ги видим никога вече. Ах, колко сурово и тъжно е това!

— Ще се видим пак с тях — каза Фридерика Буденброк, като стисна яко ръцете си в скута, наведе очи и заби нос във въздуха.

— Да, така казват... Ах, има часове, Фридерика, когато нищо не може да те утеши, ей богу, когато започваш да не вярваш в справедливостта, в добротата, в нищо. Знаете ли, животът разрушава много нещо в нас, разбива не едно наше упование... Ще се видим пак... Ако това беше истина...

Тогава до масата се изправи Зеземи Вайхброт, колкото й бе възможно по-високо. Тя се подигна на пръсти, изопна шия, удари по дъската на масата и шапчицата на главата й потрепера.

— Истина е! — каза тя с цялата си мощ и погледна предизвикателно всички.

Тя стоеше изправена пред тях — победителка в мирната битка, която бе водила през целия си живот срещу възраженията на своя учителски разум; стоеше гърбава, дребна и трепереща в убедеността си — същинска малка метателна, въодушевена пророчица.