Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
След последната дума гласът му заглъхна и той тежко се отпусна на най-близкия стол. Лицето на Хърмаяни беше мокро от сълзите, Рон беше блед едва ли не колкото самия Абърфорт. Хари не усещаше нищо, освен отвращение: искаше му се да не е чул всичко това, искаше му се да изчисти съзнанието си от него…
— Ужасно… ужасно съжалявам! — пророни Хърмаяни.
— Отиде си — изграчи Абърфорт. — Отиде си завинаги. — Той избърса нос в края на ръкава си и се прокашля. — Гриндълуолд избяга, разбира се. Вече имаше някои прегрешения в родината си, не искаше името му да се свързва и с Ариана. А Албус беше свободен, нали? Свободен от бремето да се грижи за сестра си, свободен да стане най-великият магьосник на…
— Никога не е бил свободен! — възрази Хари.
— Моля? — каза Абърфорт.
— Никога — повтори Хари. — В нощта, когато брат ви загина, той изпи отвара, от която направо обезумя. Започна да пищи, да моли някого, който не беше там: „Не им причинявай болка, недей, моля те… мен нарани.“
Рон и Хърмаяни се втренчиха в Хари. Той така и не им беше разказал с подробности какво точно се е случило на островчето в езерото: събитията след завръщането на двамата с Дъмбълдор в „Хогуортс“ го бяха засенчили напълно.
— Мислел е, че отново е там заедно с вас и с Гриндълуолд, сигурен съм — заяви Хари при спомена за стенещия Дъмбълдор. — Мислел е, че вижда как Гриндълуолд причинява болка на вас с Ариана… за него това си беше жива мъка… Ако можехте да го видите в онзи миг, нямаше да твърдите, че е бил свободен!
Абърфорт като че ли беше погълнат от това да разглежда ръцете си, набраздени с жили и изкривени от артрита. След дълго мълчание той каза:
— Откъде можеш да бъдеш сигурен, Потър, че брат ми се е интересувал не толкова от теб, колкото от висшето благо? Откъде можеш да бъдеш сигурен, че нямаше да те използва и да те зареже, както направи с малката ми сестричка?
На Хари му се стори, че в сърцето му се заби остро парче лед.
— Не вярвам. Дъмбълдор обичаше Хари — отсече Хърмаяни.
— Тогава защо не му е казал да се скрие? — не й остана длъжен Абърфорт. — Защо не му е казал — пази се, спаси се…
— Защото понякога се налага човек да мисли не само за собствената си кожа — намеси се и Хари още преди Хърмаяни да отговори. — Понякога се налага човек да мисли за висшето благо! Във война сме!
— Ти си само на седемнайсет, момче!
— Пълнолетен съм и ще продължа да се боря, а вие се предавате.
— Кой казва, че съм се предал?
— „С Ордена на феникса е свършено“ — повтори думите му Хари. — „Ти-знаеш-кой победи, всичко приключи и който твърди обратното, само се заблуждава.“
— Не съм казвал, че ми харесва, но истината е такава!
— Не, не е такава! — възрази Хари. — Брат ви знаеше как да довърши Вие-знаете-кого и предаде това познание на мен. Ще продължа, докато успея… или умра. Не си мислете, че не знам как може да завърши всичко това! Знам от години.
Очакваше Абърфорт да му се присмее или да започне да спори, той обаче си замълча. Само се свъси.
— Трябва да проникнем в „Хогуортс“ — повтори Хари. — Ако не можете да ни помогнете, ще изчакаме да съмне, ще ви оставим на спокойствие и ще се помъчим да се справим сами. А ако можете да ни помогнете… ще бъде страхотно да го кажете още сега.
Абърфорт продължи да седи на стола, без да се помръдва, и да гледа Хари с тези сини очи, които невероятно много приличаха на очите на брат му. Накрая се прокашля, изправи се, заобиколи масичката и отиде при портрета на Ариана.
— Знаеш какво да направиш — каза той.
Тя се усмихна, обърна се и тръгна нанякъде, но не както другите по портретите — през страничните рамки, — а по нещо като дълъг проход, нарисуван зад нея. Четиримата загледаха как тънкият й силует се отдалечава, докато накрая напълно беше погълнат от тъмнината.