Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Длъжни сме — възрази Хари.
— Ако има нещо, което сте длъжни да направите, то е да отидете възможно най-далеч оттук — възрази кръчмарят, след като се наклони напред.
— Вие не разбирате. Няма много време. Трябва да проникнем в замъка. Дъмбълдор… брат ви де, искаше да…
За миг мръсните стъкла на очилата на Абърфорт станаха матови от светлината на огъня, някак плоски и яркобели, и Хари се сети за слепите очи на грамадния паяк Арагог.
— Брат ми Албус искаше много неща — рече Абърфорт — и хората имаха навика да бъдат наранявани, докато той осъществяваше грандиозните си замисли. Махни се от училището, Потър, махни се и от страната, ако можеш. Забрави брат ми и хитроумните му кроежи. Той отиде там, където всичко това не може да го нарани, и ти не му дължиш нищо.
— Вие не разбирате! — повтори Хари.
— О, не разбирам ли? — рече тихо кръчмарят. — Смяташ, че не съм разбирал родния си брат? Смяташ, че си познавал Албус по-добре от мен?
— Имах предвид друго — възрази Хари, чийто мозък сякаш се беше размекнал от изтощението и обилната храна и вино. — Той… той ми възложи нещо.
— Виж ти! — възкликна Абърфорт. — Надявам се, нещо приятно. И лесно. Което е по силите и на неподготвен невръстен магьосник.
Рон се засмя мрачно. Хърмаяни изглеждаше напрегната.
— Аз… е, не, не е лесно — призна Хари. — Но аз трябва…
— Трябва ли? Защо пък да трябва? Албус е мъртъв, нали? — напомни грубо Абърфорт. — Остави тая работа, момче, докато не си го последвал! Спасявай се!
— Не мога.
— Как така не можеш?
— Аз… — Хари сякаш онемя: не можеше да обясни, затова предпочете да премине в настъпление. — Но и вие се борите, нали, и вие сте в Ордена на феникса…
— Бях — поправи го Абърфорт. — С Ордена на феникса е свършено. Ти-знаеш-кой победи, всичко приключи и който твърди обратното, само се заблуждава. Тук, Потър, няма да бъдеш никога в безопасност, той те издирва под дърво и камък. Върви в чужбина, скрий се, спасявай се. И най-добре вземи със себе си и тия двамата — показа рязко той с показалец Рон и Хърмаяни. — Докато са живи, те ще бъдат в опасност, сега вече всички знаят, че ти помагат.
— Не мога да се махна оттук — повтори Хари. — Имам да върша нещо…
— Възложи го на друг!
— Не мога. Трябва да го направя аз, Дъмбълдор обясни всичко…
— О, така ли? И наистина ли ти каза всичко, беше ли откровен с теб?
На Хари му се искаше от все сърце да каже „да“, но простичката дума някак си не излизаше от устата му. Абърфорт сякаш прочете мислите му.
— Аз познавах брат си, Потър. Той се научи да е потаен още в скута на майка ни. Тайни и лъжи, ето как сме израсли ние, а Албус… това направо си му беше вродено.
Очите на стареца се плъзнаха към портрета на момичето над камината. Сега, когато се огледа по-внимателно, Хари забеляза, че това е единствена картина в стаята. Нямаше снимки на Албус Дъмбълдор или на друг.
— Господин Дъмбълдор! — намеси се доста смутена Хърмаяни. — Това сестра ви ли е? Ариана?
— Да — лаконично потвърди Абърфорт. — Както гледам, малка госпожичке, следиш писанията на Рита Скийтър.
Дори в розовата светлина на огъня беше ясно, че Хърмаяни се е изчервила.
— Елфиъс Дож ни спомена за нея — уточни Хари в опит да я спаси.
— Ах, старият му негодник! — промърмори кръчмарят и пак отпи от медовината. — Смяташе, че от всяко отвърстие на брат ми грее слънце. Е, много хора бяха на това мнение, както гледам, и вие тримата сте от тях.
Хари не каза нищо. Не искаше да изрича на глас съмненията и подозренията за Дъмбълдор, които го терзаеха вече от няколко месеца. Докато копаеше гроба на Доби, беше решил да продължи по опасния криволичещ път, посочен му от Албус Дъмбълдор, да приеме, че не му е било казано всичко, което иска да знае, и просто да вярва. Нямаше желание отново да изпада в съмнения, не искаше да чува неща, които биха могли да го отклонят от целта му. Той срещна погледа на Абърфорт, който изумително приличаше на погледа на брат му: ясносините очи създаваха същото усещане, че те разглеждат като през рентген. Хари си каза, че Абърфорт е разчел мислите му, и го презря за това.
— Професор Дъмбълдор обичаше Хари, и то много — пророни тихо Хърмаяни.
— Виж ти! — възкликна Абърфорт. — Интересна работа, мнозина от онези, които брат ми обичаше много, накрая се озоваха в по-тежко положение, отколкото ако той не се беше занимавал с тях.
— Какво искате да кажете? — попита момичето.
— Все едно е — отсече кръчмарят.
— Но вие казахте нещо наистина сериозно! — възрази Хърмаяни. — Кого… кого имате предвид, сестра си ли?
Абърфорт се вторачи в нея: устните му замърдаха, сякаш той дъвчеше думите, които не искаше да изрече. После обаче заговори.