Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Хайде да се махаме! — пошушна Хърмаяни. — Още сега да се магипортираме!
— Страхотна идея! — одобри Рон, но още преди Хари да е отговорил, един от смъртожадните извика:
— Потър, знаем, че си тук, няма да ни се изплъзнеш. Ще те намерим!
— Чакаха ни в пълна бойна готовност — прошепна Хари. — Направили са заклинание, за да ги предупреди, когато се появим. Според мен са прибягнали и до нещо, което да ни задържи тук, да ни хване като в капан…
— Какво ще кажете за няколко диментора? — провикна се друг смъртожаден. — Дайте да ги пуснем да повилнеят, те ще го открият за нищо време!
— Черния Лорд държи Потър да умре от неговата и ничия друга ръка…
— Дименторите няма да го убиват! Черния Лорд иска живота, а не душата на Потър. Потър ще стане по-лесен за убиване, ако първо бъде целунат!
Чуха се одобрителни шумове. Хари беше обзет от уплаха: за да отблъснат дименторите, щяха да бъдат принудени да призоват покровители, а те щяха да ги издадат моментално.
— Хари, налага се да опитаме да се магипортираме — прошепна Хърмаяни.
Още докато тя го изричаше, Хари усети как по улицата се прокрадва неестествен студ. Светлината наоколо беше изсмукана чак до звездите, които се скриха. Той усети как Хърмаяни се хваща в непрогледния мрак за ръката му и те се завъртяха заедно на място.
Въздухът, през който трябваше да се придвижат, сякаш се беше втвърдил: тримата не успяха да се магипортират, смъртожадните бяха направили добре магиите. Студът захапваше все по-надълбоко плътта на Хари. Тримата влязоха още по-навътре в пресечката, като се промъкваха опипом покрай стената и се мъчеха да не издават звуци.
После иззад ъгъла се появиха диментори, които се плъзгаха безшумно, бяха десетина, че и повече, и се виждаха, защото с черните си наметала и полуразложените, покрити със струпеи ръце бяха от по-плътен мрак, отколкото тъмнината наоколо. Дали усещаха страха наблизо? Хари беше сигурен в това, защото дименторите като че ли започнаха да се приближават по-бързо, като си поемаха въздух с отблъскващи хрипове, долавяха витаещото отчаяние и стесняваха обръча…
Той вдигна магическата си пръчка: не можеше, не искаше да го целуват диментори, пък после да става каквото ще. Мислеше за Рон и Хърмаяни, когато прошепна:
— Експекто патронум!
Сребърният елен изскочи от пръчката и нападна: дименторите се пръснаха и някой, който не се виждаше, нададе победоносен вик.
— Той е там, ей там, видях неговия покровител, беше елен!
Дименторите се бяха изтеглили, звездите заблещукаха отново и стъпките на смъртожадните закънтяха по-силно, но още преди изпадналият в паника Хари да реши какво да прави, някъде наблизо изскърца резе, от лявата страна на тясната уличка се отвори врата и някакъв груб глас каза:
— Насам, Потър, бързо!
Той се подчини без колебание: тримата се шмугнаха през отворената врата.
— Качвайте се горе, без да сваляте мантията невидимка, и тихо! — промърмори висок човек, който ги подмина, излезе на улицата и затръшна след себе си вратата.
Хари нямаше представа къде се намират, после обаче видя на трепкащата светлина на единствената свещ занемарената кръчма „Свинската глава“ със стърготини по пода. Те притичаха зад тезгяха, сетне през втора врата, водеща към паянтова дървена стълба, по която се качиха възможно най-бързо. Влязоха във всекидневна с протрит килим и малка камина, над която висеше една-единствена голяма картина — портрет с маслени бои на русо момиче, което гледаше към стаята с някак разсеяна приветливост.
От улицата долу долетяха викове. Както бяха заметнати с мантията невидимка, тримата се прокраднаха до мръсния прозорец и надзърнаха. Само един от хората на улицата не беше с качулка, това бе техният спасител, когото Хари разпозна — беше кръчмарят от „Свинската глава“.
— И какво от това? — изкрещя той в лицето на един от качулатите. — И какво? Пращате ми диментори на улицата, аз пък им пращам покровител! Само това оставаше, да ги пусна да се приближат, казах ви вече, няма да го позволя!
— Това не беше твоят покровител — възрази един от смъртожадните. — Това беше елен, той е на Потър!
— Елен, да бе! — ревна кръчмарят и извади магическата си пръчка. — Елен! Малоумник такъв… Експекто патронум!
От пръчката изскочи нещо огромно и рогато: навело глава, то хукна към главната улица и се скри от поглед.
— Аз пък видях друго… — заяви смъртожадният, но вече не толкова убедено.