Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Ъъъ… ама какво?… — подхвана Рон.
— Сега има само един път — отговори Абърфорт. — Трябва да знаете, че според моите източници входовете и изходите на всички стари тайни тунели са под наблюдение, покрай оградата пазят диментори и вътре в училището постоянно има патрули. Замъкът никога не е бил охраняван толкова строго. Как изобщо се надявате да постигнете нещо, след като проникнете вътре — сега директор е Снейп, а Алекто и Амик Кароу са му заместници… е, може би точно това и търсиш, нали каза, че си готов да умреш.
— Но какво… — възкликна и Хърмаяни, свъсена към портрета на Ариана.
В дъното на нарисувания проход отново се беше появила бяла точица: Ариана се връщаше при тях и ставаше все по-голяма. Сега обаче с нея имаше още някой, който беше по-висок, изглеждаше развълнуван и куцукаше. Хари не го беше виждал никога с толкова дълга коса: по лицето му личаха следи от удари, дрехите му бяха разкъсани и съдрани. Двата силуета ставаха все по-големи и по-големи, докато портретът не се запълни само от главите и раменете им. После цялата картина се завъртя напред върху стената като малка врата, показа се вход за истински проход и от него се измъкна истинският Невил Лонгботъм — с прекалено дълга коса, с разранено лице и с раздрана мантия, — който нададе радостен рев, скочи от полицата над камината и викна:
— Знаех си аз, че ще дойдеш. Знаех, Хари!
ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА
ИЗГУБЕНАТА ДИАДЕМА
— Невил… ама как… какво…
Но Невил беше видял Рон и Хърмаяни и с радостни викове започна да прегръща и тях. Колкото по-дълго го гледаше, Хари осъзнаваше в какво окаяно състояние е приятелят му: едното му око беше жълтеникавосиньо и беше отекло, по лицето му се виждаха следи от удари, а запуснатият му вид издаваше, че животът му никак не е спокоен. Въпреки това разраненото лице на Невил грееше от щастие, когато пусна Хърмаяни и отново каза:
— Знаех си, че ще дойдете! Все му повтарях на Шиймъс, че е само въпрос на време.
— Какво се е случило, Невил?
— А, това тук ли? — поклати глава Невил, все едно раните му са нещо незначително. — Дребна работа. Шиймъс е по-зле. Ще видиш. Е, тръгваме ли? О, Аб — извърна се той към Абърфорт, — може би ще се появят още двама-трима души.
— Още двама-трима ли? — застрашително повтори старецът. — В какъв смисъл още двама-трима, Лонгботъм? В цялото село има вечерен час, направено е и заклинание за котешки писъци.
— Знам, знам, точно затова ще се магипортират направо в кръчмата — отговори Невил. — Щом се появят, просто ги пратете да минат по прохода. Много благодаря.
Той протегна ръка на Хърмаяни и й помогна да се покатери на полицата над камината и оттам в прохода, след нея се качи и Рон и накрая и Невил. Хари се обърна към Абърфорт.
— Не знам как да ви благодаря. Спасихте ни живота… два пъти.
— Ами тогава ги пази — сърдито изсумтя мъжът. — Може би няма да успея да ги спася и трети път.
Хари се качи на полицата и мина през дупката зад портрета на Ариана. От другата страна имаше гладки каменни стъпала: проходът изглеждаше така, сякаш е бил там от дълги години. По стените имаше месингови лампи, пръстеният под беше отъпкан и равен и докато четиримата вървяха, сенките им се гънеха на ветрило по стената.
— Откога ли съществува този тунел? — зачуди се Рон. — Няма го на Хитроумната карта, нали, Хари? Мислех, че в училището има само седем тунела, по които може да се влезе и да се излезе.
— Запечатали са ги всичките още преди началото на учебната година — обясни Невил. — Сега е изключено да минеш по някой от тях: на входовете са направени проклятия, а на изходите дебнат смъртожадни и диментори. — Той тръгна заднишком, за да им се полюбува. — Както и да е… Ама вярно ли е? Наистина ли сте проникнали в „Гринготс“? И сте избягали на гърба на змей? Навсякъде всички говорят само за това, Кароу дори наби Тери Буут, задето се разкрещя за подвизите ви по време на вечеря в Голямата зала.
— Да, истина е — потвърди Хари.
Невил се засмя радостно.
— А какво направихте със змея?
— Пуснахме го на свобода — отговори Рон. — Хърмаяни много искаше да си го оставим за домашен любимец…
— Не преувеличавай, Рон…
— Но какво всъщност правите? Хората разправят, че бягаш, Хари, но според мен не е вярно. Сигурен съм, че си намислил нещо и го осъществяваш.
— Точно така — потвърди Хари, — но я ти ни разкажи за „Хогуортс“, не сме чували нищо.