Хари Потър и даровете на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и даровете на смъртта». Краткое содержание книги:
— Когато беше на шест години, сестра ми беше нападната от трима малки мъгъли, които й устроили засада. Видели я да прави магии, дебнели я иззад живия плет отзад в градината: тя си беше дете, нямаше власт над способностите си, на тази възраст никой магьосник не ги владее. Онова, което са видели, сигурно ги е уплашило. Прехвърлили се през плета и когато сестра ми не успяла да повтори пред тях номера, доста се поувлекли в опитите да й попречат да върши това.
В светлината на огъня очите на Хърмаяни изглеждаха огромни, а на Рон явно му се гадеше. Абърфорт се изправи — беше висок като Албус и изведнъж им се стори ужасен в своя гняв и в силната си болка.
— Това я съсипа, ето какво сториха мъгълите… После сестра ми така и не се възстанови. Не искаше да прави магии, но и не можеше да се спре: способностите й се насочиха навътре и я тласнаха към безумие, бликваха в моменти, когато сестра ми не се владееше, и тогава тя ставаше странна и опасна. Но обикновено беше мила, уплашена и безобидна. Баща ми издирил копелдаците, които й бяха причинили това, и ги нападнал — продължи Абърфорт. — Затова го пратиха в Азкабан. Баща ми така и не спомена защо го е направил: ако в министерството научеха какво е станало с Ариана, щяха да я заключат до края на живота й в „Свети Мънго“. Щяха да сметнат, че Ариана сериозно застрашава Международния указ за секретност, защото е неуравновесена и магията направо избухва от нея в мигове, когато не може да я сдържа повече. Бяхме принудени да я държим на сигурно място и да не я показваме. Преместихме се в друга къща, разпространихме, че е болнава, и мама се грижеше за нея и се опитваше да и осигури спокойствие и щастие. Ариана най-много обичаше мен — продължи Абърфорт и докато го изричаше, иззад бръчките и сплъстената му брада сякаш надзърна размъкнат ученик. — Не Албус… Когато си беше у дома, той вечно стоеше горе в стаята си, четеше си книгите и си броеше наградите, пишеше си с „най-прочутите магьосници на своето време“. — Мъжът се подсмихна. — Не искаше да се затормозява с грижите за Ариана. Мен тя харесваше най-много. Знаех как да я убедя да хапне, когато отпращаше мама, знаех как да я успокоя, ако беше изпаднала в пристъп на ярост, а когато беше спокойна, ми помагаше да храня козите. После, когато беше на четиринайсет години… лошото е, че не бях там — обясни Абърфорт. — Ако бях там, сигурно щях да я успокоя. Тя получила поредния пристъп, мама вече не беше толкова млада и… станало случайно… Ариана не успяла да се спре… Но майка ми беше убита.
Хари усети ужасна смесица от чувства — и съжаление, и отвращение, не му се слушаше повече, но Абърфорт продължи нататък и Хари се запита откога ли той не е говорил за това и дали всъщност изобщо някога го е разказвал.
— Това осуети околосветското пътешествие, което Албус смяташе да направи заедно с онзи дребосък Дож. Двамата дойдоха у нас за погребението на мама, после Дож замина сам, а Албус остана като глава на семейството. Ха! — Абърфорт се изплю в огъня. — Щях и сам да се грижа за Ариана, казах му го, не държах да ходя на училище, щях да си остана вкъщи. Брат ми обаче настоя да си завърша образованието, а той щял да поеме задълженията на мама. Нещо като крачка назад за Господин Неотразимия… никой не дава награди за това, че се грижиш за полуоткачената си сестра и през ден я спираш да не вдигне във въздуха къщата. Албус обаче се нагърби с това и се справяше в продължение на няколко седмици, докато… докато не се появи той…
На лицето на Абърфорт се появи определено опасно изражение.
— Гриндълуолд. Брат ми най-после имаше равностоен събеседник, точно толкова буден и талантлив като него. И тогава грижите за Ариана отстъпиха на заден план и двамата с Гриндълуолд се заеха да умуват как да наложат нов магьоснически ред, да издирват Даровете и да се занимават с другите неща, които ги вълнуваха. Грандиозни замисли за добруването на цялото магьосническо съсловие — чудо голямо, че някакво момиче било оставено на произвола на съдбата, нали Албус работеше за висшето благо? След няколко седмици обаче на мен ми дойде до гуша, наистина… Наближаваше времето да се върна в „Хогуортс“ и аз им го заявих право в лицето и на двамата, така, както сега говоря на вас. — Абърфорт погледна надолу към Хари и на него никак не му беше трудно да си представи стареца като як и разгневен тийнейджър, опълчил се срещу по-големия си брат. — Казах му — виж, по-добре се откажи. Не може да я местиш, тя не е в състояние да пътува, не можеш да я вземеш със себе си, където и да смяташ да ходиш, за да държиш умни речи и да се опитваш да печелиш последователи. Не му хареса… — За миг очите на Абърфорт бяха закрити от светлината на огъня, отразила се в стъклата на очилата: те отново проблеснаха някак бели и слепи. — И никак не допадна на Гриндълуолд. Той се ядоса. Каза ми, че съм тъпанар, който се опитва да застане на неговия път и на пътя на неотразимия си брат… не съм ли проумявал, че вече няма да се налага да крием клетата си сестра, след като те така преобразят света, че магьосниците да излязат от укритието си и да покажат на мъгълите къде им е мястото. Скарахме се… аз извадих магическата си пръчка, Гриндълуолд също извади своята и най-добрият приятел на брат ми насочи срещу мен проклятието Круциатус… Албус се опита да го спре, тримата започнахме битка… сестра ми не издържа на блесналите светлини и трясъците… — Абърфорт пребледня като платно, сякаш му бяха нанесли смъртоносна рана. — Мисля, че Ариана е искала да помогне, но всъщност не осъзнаваше какво прави… не знам кой точно го е извършил, може да е всеки от тримата… и тя умря.