Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Ти ли, ма, кучко! Ти ли, ма, путко! — изпищя Дули и се спусна към нея.
Лизи побягна. Сега не се смееше, най-сетне беше твърде уплашена, за да се смее, но устните й бяха разтегнати в ужасена усмивка, докато тичаше по пътеката, водеща към Вълшебната гора, където вече беше нощ.
6.
Табелата с надпис „Към езерото“ я нямаше, но докато тичаше по първата отсечка — пътят пред нея бе размита бяла линия, която сякаш плаваше сред тъмните масиви на дърветата — някъде пред нея се разнесе накъсан кикот. „Кикотниците“ — реши Лизи и се осмели да погледне назад с надеждата, че ако нейният приятел Дули чуе тези сладури, би размислил…
Нo не. Дули беше по петите й, виждаше го през пролуките чезнеща светлина, той я настигаше, въпреки че кръвта му изтичаше. Лизи се спъна в един корен и едва не падна, но някакси успя да се задържи на крака, напомняйки си, че остане ли и пет секунди на земята, Дули ще се стовари отгоре й. Дъхът му — последното, което щеше да почувства, смесеното ухание, което издаваха околните дървета, докато се превръщаха в другото си опасно „аз“, бе последното, което щеше да помирише, а налудничавият смях на хиеноподобните зверове в горските дебри — последното, което щеше да чуе.
„Чувам пъхтенето му. Чувам го, защото ме настига. Тичам като стрела — няма да мога да поддържам това темпо още дълго — но дори и така, той е по-бърз от мен. Защо не се забави, след като Аманда почти не му откъсна топките? А кръвозагубата?“
Отговорът на въпросите й беше прост, логиката безупречна: тези неща го бяха забавили. Иначе досега щеше да я е хванал. Лизи беше на трета скорост. Опита да превключи на четвърта и не успя. Очевидно тялото и нямаше четвърта скорост. Хриптенето на Джим Дули се чуваше все по-близо. Тя знаеше, че само след минута, може би дори по-малко, той ще я хване за блузата.
Или за косата.
7.
Пътеката стана по-стръмна, а сенките се вплътниха. Лизи си помисли, че може би най-после е спечелила малко преднина. Не й стигна смелост да погледне назад. Молеше се Аманда да не ги е последвала. Хълмът на обичаните можеше да е безопасен, езерото можеше да е безопасно, обаче гората бе пълна с опасности. Джим Дули беше безобиден в сравнение с тях. Тя дочу тихия я мечтателен звън на камбанката на Чъки Джи, задигната от Скот в един друг живот и провесена на едно дърво.
През пролука във върхарите на няколко дървета тя видя по-ярка светлина, не оранжево-червена, а гаснещо розово сияние. На пътеката също беше по-светло. Спомни си, че след едно възвишение тя пак се спускаше надолу, криволичейки през още по-непроходимата дъбрава чак до голямата скала и езерото отвъд нея.
„Не мога — помисли си тя. Дъхът й беше нагорещен, в хълбока я прободе остра болка. — Ще ме хване, преди да стигна до онзи хълм.“
Гласът на Скот прозвуча в съзнанието й — той уж се смееше, но всъщност беше ядосан: „Не стигна дотук, за да свършиш така. Давай, миломое, ВЕДТСКЕН.“
ВЕДТСКЕН, да. Нямаше по-подходящ момент от сегашния да не й пука. Тя се втурна нагоре по хълма. Копнееше за сладкия вкус в устата си, но беше дала последната си глътка на ненормалния, който беше по петите й. Сега устата й беше пресъхнала от изтощение. Чуваше, че той отново я настига, само дето сега не крещеше, пазеше си силите. Болката в хълбока й се усили. Ушите й забучаха. Кикотниците се кискаха по-наблизо, сякаш искаха да наблюдават как ловецът ще хване плячката си. Обонянието й долавяше промяната в дърветата; ароматът им, който преди беше сладък, сега беше лют и стипчав като мириса на къната, която с Дарла бяха открили в банята на баба Д. след смъртта й — миризма на отрова и …
„Не идва от дърветата.“
Кикотниците се бяха умълчали. Сега се чуваше само накъсаното дишане на Дули, докато той топуркаше подир нея в опит да съкрати последните няколко метра помежду им. Лизи си представи как Скот я прегръща, как я притиска към себе си, как й шепне „Шшшт Лизи. Сега мълчанието е цената на твоя и моя живот.“
Лизи си помисли: „То не лежи на пътеката, както когато Скот се е опитал да стигне до езерото през 2004 година. Този път се е разположило покрай пътеката. Както през зимата на студения вихър от Йелоунайф, когато се натъкнах на него.“
Но тъкмо когато зърна камбанката, която още висеше на прогнилата връв и отразяваше последните слънчеви лъчи, Джим Дули се напъна до дупка и Лизи действително почувства как пръстите му се плъзват по гърба й, търсейки нещо, за което да се хванат. Сутиен, каквото и да е. Тя едва сподави писъка, който се надигна в гърлото й. Стрелна се напред със сетни сили, но нямаше да се изплъзне, ако Дули не се препъна отново и не падна, надавайки вик: