Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Гласът на тайнствената жена беше изпълнен със съчувствие:
— Entendu, Рени. Мисля, че мога да ти помогна да влезеш там.
— Благодаря. О, Боже, благодаря!
За миг изпита омерзение от унизителната си благодарност. Тя все още нямаше представа коя е тази жена без лице, но й се доверяваше, както се бе доверявала на малцина. Опита се да прехвърли разговора на по-реална основа.
— Откри ли нещо за Атаско?
— Боя се, че не е много. Не можах да намеря никаква връзка между него и собствениците на клуба, за който ми говори — „При господин Дж.“ — нито пък нещо друго в мрежата, което да е от значение. Той сякаш внимава да не се вдига много шум около него.
Рени поклати глава.
— Всъщност излиза, че не знаем дали Атаско или книгата му имат нещо общо с това, което ни интересува.
!Ксабу беше извадил едно въженце от джоба си и сега правеше нещо като пачи крак между изпънатите си пръсти. Беше вперил унесен поглед в него.
— Да. Да се надяваме, че чрез този човек, Сингх, ще се натъкнем на нещо, което да ни върши работа. Ще видя какво мога да направя, за да се вмъкнем в Дървесната къща. Ако мога да го уредя… свободна ли си след работа днес?
Рени си спомни за срещата в кабинета на ректора.
— Имам един ангажимент след часовете, но би трябвало да съм приключила до пет часа тукашно време.
— Ще ти се обадя. А следващия път може би и приятелят ти ще поговори с мене — каза Мартин и прекъсна връзката.
!Ксабу погледна празния екран, после пак се взря във въженцето.
— Е? — попита Рени. — Какво ще кажеш?
— Ти веднъж ми каза, че ще ми обясниш какво е призрак.
Тя затвори комуникатора си и се обърна към него.
— Призрак ли? Искаш да кажеш — във ВР?
— Да. Веднъж ми говори за това, но така и не ми обясни.
— Е, това е слух… дори и слух не е. Мит — усмихна се уморено. — Все още ли ми е позволено да го казвам?
Той кимна.
— Разбира се.
— Някои хора твърдят, че ако останеш достатъчно дълго в мрежата или ако умреш, докато си включен… — Тя се намръщи. — Това звучи много глупаво. Казват, че понякога хората оставали в мрежата. След като умрат.
— Но това е невъзможно.
— Невъзможно е. Защо ме питаш?
Той раздвижи пръсти и промени формата на въженцето.
— Тази жена, Мартин. В нея има нещо необичайно. Мислех си, че ако призрак означава някаква странна личност в мрежата и тя е призрак, то бих го разбрал подобре. Но тя очевидно не е мъртва.
— Необичайно ли? Какво искаш да кажеш? Много хора не искат да показват лицата си дори ако не са толкова луднали на тема сигурност като нея.
— Имаше нещо… в звученето на гласа й.
— На гласа й ли? Но той може да е бил подправен — за нищо не можеш да съдиш по него. Спомняш ли си, когато отидохме в клуба, как направих и твоя, и своя глас по-плътни?
!Ксабу поклати глава леко разстроен.
— Знам, Рени. Но имаше нещо необичайно в начина, по който тя говореше. А и звукът на мястото, където се намираше. Беше в стая с много-много дебели стени.
Рени сви рамене.
— Може и да е в някое правителствено бомбоубежище или в нещо такова — нямам представа с какво друго се занимава — освен, че витае из мрежата. Боже, дано да е нещо законно. Точно сега в нея е най-голямата ми надежда. Вероятно би ни отнело месеци, за да проникнем в Дървесната къща сами. Но как позна за стените?
— Ехо, шумове… трудно е за обяснение. — Той присви очи. Повече отвсякога приличаше на дете. — Когато живеех в пустинята, научиха ме да чувам звуците на летящите птици, на дивеча, който се движи сред пясъците на много километри разстояние. Ние слушаме внимателно.
— Не знам нищо за нея. Може би е… не, дори не мога да си го представя. — Тя се изправи. Долу в ниското видя студенти, които се връщаха на занятия. — Ще дойда в лабораторията след срещата с ректора. Ако си разбрал нещо, обади се.
Рени едва се сдържа да не избие вратата на кабинета. Затръшна я така, че листовете изпопадаха от бюрото й, а !Ксабу едва не се катурна от стола.
— Не мога да повярвам! Изритаха ме! Изкушаваше се да отвори вратата и да я затръшне пак просто, за да излее върху нещо яростта, която бушуваше в нея.
— Изгубила си работата си?
Тя профуча покрай него и се тръшна в креслото си, после измъкна цигара от кутията.
— Не напълно. На заплата съм, докато ме проверят дисциплинарно. Мамка му, мамка му, мамка му! — Хвърли пречупената цигара и грабна нова. — Направо не мога да повярвам! По дяволите! Нещастието никога не идва само!
!Ксабу протегна ръка, сякаш да я докосне, след това я отдръпна.
„Страх го е да не изгуби някой пръст“ — помисли си тя. Наистина й се искаше да ухапе някого. Ако ректорът Бундази й беше крещяла, щеше да го понесе по-лесно, но нейният разочарован поглед й беше подействал далеч по-лошо.