Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Леане изглеждаше притеснена и мяташе коси погледи към безмълвните хора, край които минаваха, но Сюан запази изражението си гладко и спокойно, докато ги водеше към най-големия хан, този с нечетливата табела, след което се смъкна от седлото и върза Бела за желязната халка на един от каменните пилони пред вратата, който, изглежда, беше изправен на мястото си съвсем наскоро. Докато помагаше на Леане да смъкнат Логаин на земята — Сюан никога не участваше когато го вдигаха или смъкваха — Мин се усети, че очите й шарят наоколо. Всички ги зяпаха, но никой не помръдваше.
— Не съм очаквала да ме посрещнат като отдавна изгубила се щерка — промърмори Мин, — но защо поне някой не ни каже здрасти?
Преди Леане да успее да й отговори — ако изобщо се канеше — Сюан каза:
— Е, като стигнахме брега, стига сте бутали веслото. Вкарайте го вътре. — И тя влезе, докато Мин и Леане все още водеха Логаин към вратата. Иначе той вървеше леко, но престанеха ли да го подбутват, правеше една крачка и спираше.
Гостилницата нямаше нищо общо с това, което Мин беше виждала. Мазилката на гипсовия таван бе опадала и през дупките, големи колкото главата й, се виждаха летвите. Върху стария груб дървен под, който няколко момичета метяха, безразборно бяха наслагани маси с всякакви размери. Около тях седяха жени с лишени от възраст лица, четяха свитъци, даваха нареждания на Стражници, някои от които се бяха загърнали в менящите цветовете си плащове, или на други жени, някои от които трябваше да са Посветени или новачки. Останалите бяха твърде стари за това, с побелели коси и с лица, не криещи годините им, имаше и мъже, които не бяха Стражници — те носеха разни пергаменти и чаши с вино и вода на Айез Седай. Из цялата тази суетня се носеше приятното усещане, че нещо се прави. Из стаята танцуваха и се преплитаха аури и образи, толкова много, че тя се помъчи да не им обръща внимание, за да не я погълнат. Никак не беше лесно, но беше фокус, на който се бе научила, откакто бе започнала да вижда по няколко Айез Седай наведнъж.
Четири Айез Седай се плъзнаха напред да посрещнат новодошлите — грациозни и хладно тържествени. Познатите им черти накараха Мин да се почувства все едно, че се е върнала у дома си.
Зелените очи на Шериам се приковаха в лицето на Мин. Около огнената й коса проблясваха сребристосини лъчи, смесени с меко зелено сияние — Мин не можеше да прецени какво означава това.
Леко закръглена, облечена в тъмносиня коприна, в момента Шериам изглеждаше самото въплъщение на строгостта.
— Щях да съм по-щастлива, дете, ако знаех как си открила местонахождението ни и ако имах и най-смътна представа откъде ти е хрумнала тази твоя налудничава идея да доведеш точно него. — Към тях се бяха приближили половин дузина Стражници, с десници на дръжките на мечовете, и се взираха в Логаин, който сякаш изобщо не ги забелязваше.
Мин зяпна. Защо питаха нея?
— Тази моя налудни…
— Много по-добре щеше да е — прекъсна я ледено бледоликата Карлиня, — ако беше умрял, както твърди мълвата. — Ледът в гласа й беше предизвикан не от гняв, а от хладна логика. Тя беше Бяла Аджа. С роклята си с цвят на слонова кост приличаше на статуя. За миг Мин видя образа на гарван, реещ се зад тъмната й коса — по-скоро сянката на птицата, отколкото самата птица. Не разбираше значението на всичко това. Съсредоточи се върху лицата им, постара се да не вижда нищо повече. — Той бездруго изглежда почти мъртвец — продължи Карлиня. — Каквото и да си мислела, напразно си си хабила усилията. Но аз също бих искала да разбера как се озова в Салидар.
Сюан и Леане мълчаха и се споглеждаха насмешливо. Никоя от четирите Айез Седай дори не ги поглеждаше.
Миреле, мургава хубавица в зелена коприна, с извезани по гърдите разцъфнали златни лилии, със съвършен овал на лицето, обикновено се усмихваше с веща усмивка, която можеше да съперничи на новите хитрини на Леане, но сега изобщо не се усмихна, а каза твърдо:
— Говори, Мин. Недей да стърчиш тук и да зяпаш като тъпачка. — Беше известна със свирепия си нрав дори сред Зелените.
— Трябва да ни кажеш — добави Аная съвсем малко по-меко. В тона й се долавяше тревога. Жена с груби черти и по-скоро с майчински вид, въпреки лишената от възраст гладкост на айезседайските й лице, тя приличаше на майка, която едва се сдържа да не посегне към тоягата. — Ще намерим място за теб и за тези две, но първо трябва да ни обясниш как попадна тук.