Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
С пророка или без пророка, тя залагаше на Геалдан и дори това беше изненадващо, ако наистина бяха толкова близо. Само някои глупак можеше да допусне, че ще намери събиране на Айез Седай по-близо до Амадиция, отколкото те трябваше да са сега, а Сюан можеше да е всичко друго, но не и глупава. Независимо дали се намираха в Геалдан, или в Алтара, Амадиция беше само на няколко мили разстояние.
— Опитомяването, изглежда, го хваща вече — промърмори Сюан. — Ако може да издържи поне още няколко дни…
Сюан смуши Бела напред — стискаше здраво юздите, сякаш се боеше кобилата да не хукне — а Леане си възвърна коприненото гласче, галещо слуха на Логаин. Може пък наистина да изпитваше нещо към този мъж — изборът й нямаше да е по-странен от избора на Мин.
Гористите хълмове продължаваха да се точат край тях без никаква промяна, само дървета и открити пространства с трева и буренак. Ивиците папрат, бележещи трасето на стария път, се опъваха прави като стрела — Леане й беше обяснила, че почвата на пътя била по-различна, като че ли Мин непременно трябваше да го знае. Катерички с туфести ушички бъбреха по клоните над главите им, тук-там чуруликаха птици. Но какви птици, Мин дори не правеше опит да отгатне. Бейрлон можеше и да не е голям град в сравнение с Кемлин, Иллиан или Тийр, но тя се смяташе за градска жена: птицата си е птица, и толкова. И изобщо не я интересуваше на каква точно пръст растяла папратта.
Съмненията й отново бяха избликнали на повърхността. Често се просмукваха в мислите й, откакто напуснаха Корски извори, но в началото й беше по-лесно да се отърве от тях. От Люгард бяха започнали да се засилват и тя се улавяше, че си мисли за Сюан неща, които по-рано нямаше и да се осмели да си помисли. Не че й стискаше да се противопостави на Сюан, разбира се. Но може би все пак Сюан просто не знаеше накъде отива. Можеше и да ги лъже, след като усмиряването я бе освободило от Трите клетви. Може би все още просто се надяваше, че ако продължи да търси без посока, ще се натъкне на някаква диря към това, което имаше отчаяна нужда да намери. По някакъв свои, макар и твърде странен начин, Леане беше започнала да си гради собствен живот, извън грижите за властта, за Силата и за Ранд — не че ги беше изоставила напълно, — но Мин не смяташе, че за Сюан може да съществува нещо извън тях. Бялата кула и Преродения Дракон бяха всичко в живота й и тя щеше да държи на тях, дори ако се наложеше да лъже самата себе си.
Гористата местност отстъпи място на някакво голямо селище така внезапно, че Мин се сепна. Гората от бадемови дръвчета, дъб и елак — тях поне Мин можеше да различи — свършваше на петдесетина крачки пред къщи със сламени покриви, градени с обли речни камъни и прилепнали по склоновете на ниски хълмчета. Готова беше да се обзаложи, че до неотдавна гората е задушавала селото напълно. И наистина, между някои от къщите още се мяркаха тесни горски гъсталаци, притиснали къщите, а тук-там пред къщите бяха отрупани наскоро отсечени неодялани трупи. Улиците все още имаха вид на току-що преорани ниви, без добре отъпканата пръст след много поколения човешки ходила. Мъже по ризи с навити ръкави трупаха прясна слама върху три големи каменни куба, които трябваше да са останки от ханове — останки от олющена табела наистина се поклащаха пред входа на една от постройките, — но не се виждаше стара слама, пръсната наоколо. Щъкащите насам-натам жени и се сториха доста повече от мъжете, а играещите наблизо дечица бяха твърде малко за толкова жени. Миризмите от обедните гозби, носещи се из въздуха, изглеждаха единственото нормално нещо в това селище.
Ако първоначалната гледка бе стреснала Мин, то онова, което се разкри пред очите й след това, едва не я накара да падне от седлото. По-младите жени, които тупаха одеяла от прозорците или бързаха по уличките по някаква друга работа, бяха облечени в обикновени вълнени рокли, но и в най-голямото село човек не можеше да срещне толкова много жени, облечени в рокли от коприна или фино изтъкана вълна в най-различни цветове. Около всички тези жени, както и около повечето мъже, сияеха аури и проблясваха образи, предназначени само за нейните очи, примигваха и се меняха. Повечето хора не предлагаха нищо за ясновидството й, но на Айез Седай и Стражниците рядко им липсваше аурата, и то за не повече от един час. Децата сигурно бяха на слугите от Кулата. Женените Айез Седай бяха твърде малко и пръснати по света, но доколкото ги познаваше, те със сигурност щяха да отведат в изгнаничеството си колкото може повече от слугите си, с целите им семейства. Да. Сюан беше намерила това, което търсеше.
Посрещна ги призрачна тишина. Никой не проговаряше. Айез Седай стояха неподвижни и само ги гледаха, както и по-младите жени и момичета, които трябваше да са Посветени и дори новачки. Мъже, които само допреди миг се движеха с вълча грациозност, замръзнаха, кой пъхнал ръка под сламата, кой посягащ към прага, където несъмнено бяха скрили оръжията си. Децата се скриха, подкарани набързо от възрастните, които трябваше да са слуги. От всичките тези немигащи погледи Мин настръхна.