Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Всъщност това за целувката Мин съвсем не беше го казала на подигравка. Леане му гукаше и му хвърляше такива усмивчици, от които от ушите му би трябвало да зафучи пара, от деня, в който се наложи да го извлекат от постелята, вместо той да стане пръв и да ги подкара. Мин не знаеше дали Леане всъщност не изпитва нещо към него, макар че й беше трудно дори да допусне такава възможност, или просто се мъчи да му попречи да се предаде и да умре, за да го запази за онова, което Сюан бе замислила за него.
Във всеки случай Леане не се беше отказала да флиртува и с други мъже. Двете със Сюан явно се бяха разбрали Сюан да се оправя с жените, а Леане с мъжете, и така я караха, откакто напуснаха Люгард. Усмивчиците и погледчетата й на два пъти им бяха осигурили стаи там, където ханджията първоначално се кълнеше, че нямал нищо свободно, бяха смъкнали цената в тези два и в още три хана, а две нощи им спечелиха преспиване в плевнята, вместо под храсталаците. Освен това жената на един фермер ги беше гонила и четиримата с вила, друга фермерка ги беше заляла с овесена каша, но Леане намираше тези малки инциденти за забавни, за разлика от останалите. През последните няколко дни обаче Логаин беше вечно унил и не реагираше на нищо.
Сюан забави Бела. Лактите й бяха издадени навън, всеки момент щеше да падне от седлото. Но жегата, изглежда, също не я засягаше.
— Имаше ли го видението днес? — Тя почти не погледна към Логаин.
— Все същото — отвърна търпеливо Мин. Сюан отказваше да го разбере, както и да го повярва, колкото и да й го повтаряше, както и Леане. Дори и да не беше видяла същото около главата му първия път в Тар Валон, нямаше да има значение. Дори Логаин да се изпружеше насред пътя и да издъхнеше, тя беше готова да заложи всичко, което има, че и повече, за това, че по някакъв чудодеен начин той ще оживее. Можеше да се появи някоя Айез Седай, която да го Изцери. Всичко можеше да стане. Това, което тя виждаше, винаги излизаше вярно. Винаги ставаше. Знаеше го точно толкова сигурно, колкото когато за първи път бе видяла Ранд ал-Тор и бе разбрала, че отчаяно, безнадеждно ще се влюби в него, така, както знаеше, че ще й се наложи да го сподели с още две жени. Логаин беше предопределен за слава, за каквато малцина мъже можеха изобщо да мечтаят.
— Не ми дръж този тон — каза Сюан и синеокият й поглед стана по-остър. — Не стига, че трябва да храним този грамаден космат шаран с лъжичка, за да го накараме да хапне нещо, а сега и ти ми се мръщиш като птица рибар през зимата. С него мога и да се примиря, момиченце, но ако и ти започнеш да ми създаваш ядове, знаеш ли колко бързо ще съжалиш? Ясно ли се изразих?
— Да, Мара. — „Можеше поне малко сарказъм да вложиш в това — сгълча се тя наум. — Няма за какво да си кротка като гъска. На Леане й го каза право в лицето.“ Доманката й беше предложила да се поупражнява да се усмихва пред един налбант в последното село. Едър хубав мъж със силни ръце и щедра усмивка, но все пак… — Ще се постарая да не се мръщя повече. — Най-лошото беше, че се постара да го каже искрено. Виж, Сюан се справяше и без усмивки. Мин не можеше и да си представи Сюан да обсъжда как трябва да се усмихва на един мъж. Сюан просто поглеждаше мъжа в очите, казваше му какво трябва да направи и очакваше да го направи точно. Ако правеше нещо повече, както сега с Логаин, това беше само защото според нея замисълът й си заслужаваше усилието.
— Не е много далече, нали? — подвикна делово Леане. Другият глас го пазеше за пред мъжете. — Видът му никак не ми харесва и ако се наложи да спрем за още една нощ… не виждам как ще можем пак да го качим на седлото.
— Не е много, ако последните две посоки, които ми дадоха, са верни. — Сюан беше раздразнена. Беше разпитвала в последното село преди два дни — без да позволи на Мин да чуе въпросите й, разбира се — и никак не обичаше да й се напомня за това. Мин не можеше да разбере защо. Трудно можеше да допусне, че Елайда ги преследва.
Тя също се надяваше да не е много далече. Трудно беше да се прецени колко далече на юг се бяха отклонили, откакто оставиха главния път за Джеанна. Повечето селяни имаха смътна представа къде се намира селото им спрямо нещо друго освен най-близките селища, но когато прекосяваха Манедерендрелле, за да влязат в Алтара, малко преди Сюан да ги отклони от утъпкания оживен път, сивокосият стар салджия им показа една омачкана карта, на която ги имаше дори Мъгливите планини. Освен ако не бъркаше, след няколко мили им предстоеше да стигнат друга голяма река. Или Боерн, което означаваше, че вече са в Геалдан, където се намираше пророкът с неговите тълпи следовници, или Елдар, с Амадиция и Белите плащове на отсрещния бряг.