Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
Но виж, Нинив ал-Мийра беше друго. Тя бе решила на всяка цена да я накара да й се моли да й служи вечно. Щеше да я отвлече в плът, може би щеше да помоли Великия властелин да й дари безсмъртие, тъй че Нинив да съжалява вечно, че е дръзнала да се опълчи на Могедиен. Двете с Елейн крояха нещо с Биргит, нали? Тази също заслужаваше да бъде наказана. Биргит така и не бе разбрала коя е Могедиен, тогава, още в Приказния век, когато провали съвършено заплетения план на Могедиен да хване Луз Терин. Но виж, Могедиен я беше познала. Само че Биргит — Теадра, така се казваше тогава — бе загинала преди тя да се е заела с нея. А смъртта не беше наказание, нито край, когато ти е съдено да продължиш да живееш тук.
Нинив ал-Мийра, Елейн Траканд и Биргит. Щеше да ги намери и да се разправи с тях. Лекичко, от сенките, та нищо да не разберат, преди да е станало много късно. И тричките, без изключение.
Тя изчезна, а знамената продължиха да плющят под лекия ветрец на Тел-айеран-риод.
Глава 26
Сали Даера
Снньо-златист, ореолът на величие примигваше на пресекулки около главата на Логаин, въпреки че той яздеше отпуснат на седлото си. Мин така и не разбираше защо напоследък се появява така често. Той вече дори не си правеше труд да вдигне очи от съсухрения треволяк, за да погледне ниските гористи хълмчета, точещи се от двете им страни.
Другите две жени яздеха една до друга малко по-напред, Сюан бе все така вкочанена на гърба на Бела, докато Леане ловко водеше сивата си кобила повече с колене, отколкото с юздите. Само неестествено правата ивица папрат, щръкнала над покритата с листак гориста почва, издаваше, че тук някога е минавал път. Дебелите сплетени клони предлагаха малко заслон от жаркото обедно слънце и по лицето на Мин се стичаха струйки пот въпреки лекия ветрец, подухващ от време на време откъм гърба им.
Вече петнадесети ден яздеха така, на югоизток от Люгард, водени единствено от настоятелността на Сюан, че знаела точно накъде са тръгнали. Не че споделяше крайната им цел, естествено: устата на Сюан и Леане бяха стиснати като щракнали мечешки капани. Мин дори не беше сигурна дали и Леане знае. Петнадесет дни, през конто градчетата и селата все повече оредяваха, докато най-накрая не изчезнаха съвсем. Ден подир ден раменете на Логаин се смъкваха все повече и ден след ден ореолът се появяваше все по-често. Отначало Логаин беше започнал да мрънка, че били тръгнали да гонят Джак от Мъглите, но Сюан си беше възвърнала водачеството без никаква съпротива и той все повече се затваряше в себе си и от пет-шест дни като че ли нямаше сили да се интересува къде точно отиват и дали изобщо ще стигнат там.
Сюан и Леане си говореха тихичко — едва доловимо мърморене, което спокойно можеше да се вземе за шепота на вятъра в листата. Ако Мин обаче се опиташе да ги приближи, щяха да й кажат да държи под око Логаин или просто да я гледат, докато и слепият като камък глупак не разбере, че не може да си пъха носа там, където не му е мястото. Това й го бяха правили доста често. От време на време обаче Леане се извръщаше да погледне Логаин.
Най-сетне Леане задържа Лунен цвят да се изравни с черния жребец. Жегата като че ли не я притесняваше — само ситни капчици пот бяха избили по лицето й. Мин подкара Дива роза настрани, за да й направи място.
— Вече не ни остава много — подхвърли му със зноен глас Леане. Логаин обаче не вдигна очи от буренака пред коня си. Тя се наведе към него и го хвана под мишница, по-точно, направо се притисна в него. — Още съвсем мъничко, Далинчо. И ще си получиш възмездието. — Очите му останаха тъпо забити в земята.
— Мъртвец да беше, щеше да ти обърне повече внимание — каза Мин и не само че го каза, но си го мислеше. Записваше си наум всичко, което правеше Леане, и една вечер дори беше поговорила с нея, въпреки че се постара да не й издава защо. Никога нямаше да може да се държи като нея — „освен ако не си напълня главата с толкова вино, че да не мога изобщо да мисля“ — макар че някои неща можеха да й свършат работа. — Може би ако го целунеш?
Леане я изгледа с поглед, който можеше да превърне на лед и буен поток, но Мин изобщо не се смути. Никога не беше имала с Леане проблемите, които си имаше със Сюан — е, поне не чак толкова много — и шепата затруднения бяха понамалели значително, откакто другата жена бе напуснала Кулата. А още повече бяха намалели, откакто започнаха да си говорят за мъже. Как можеш да се почувстваш сплашена от една жена, която най-сериозно те уверява, че имало сто и седем различни видове целувки и деветдесет и три начина да докоснеш лицето на един мъж с длан? Леане, изглежда, наистина вярваше в тези неща.