Човек на почит
- Автор: Лондон Дарил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Човек на почит». Краткое содержание книги:
— Струва ми се, че щеше да отглеждаш домати. Сега се отказваме от зеленчуковия бизнес и се захващаме с говедовъдство.
— Избрала си неподходящ момент от живота ми за противните си шеги. Това ти е грешката, Дана — каза той и стана от масата.
— А знаеш ли къде ти е на теб грешката, Бепи? Ставаш като врабче. Точно така — страхливо врабче — кресна му тя. — Страхуваш се от Ню Йорк. Страхуваш се, че си на върха.
Той спря внезапно и извърна глава. Вените по шията му започнаха да се издуват, кръвта нахлу в главата му и ушите му почервеняха. Дана осъзна, че е засегнала чувствителна струна.
— Е, ти си по-голямото врабче, а аз мъничкото — опита да го омилостиви тя. — Бефинооо, нали ти си по-голямото врабче, а аз по-малкото?
Дана се изплаши почти до смърт от съпруга си. Той винаги се държеше мило и великодушно, но ако го предизвикаш, гневът му можеше да означава едноседмично пребиваване в медицинско заведение — като пациент.
— Бефинооо, искаш ли една кифличка? — На лицето й бе изписана някаква непозната смесица от закачливост и страх.
Той я гледаше втренчено и усилено се мъчеше да изглежда сериозен. Обаче избухна в смях. Не успя да се сдържи.
— Слушай, глупаче. Спомняш ли си каква танцова забава стана на моравата пред къщата ни?
— Как мога да я забравя?
— Добре. Не я забравяй. Защото точно това можем да очакваме, ако продължим да живеем тук. Никой не се задоволява с онова, което има. Винаги искат да прилапат собствеността на другия. И са готови да убиват за това. Дойде ми до гуша. Не се гордея с постъпките си, но получих каквото исках. Постигнах целта си. Обаче не искам да бъда като старите мафиоти — да трупам парите си в съкровищница и да ги броя, докато умра. Сега разбирам, че бих могъл да постигна всичко това и без престъпления. Обаче бях хлапак. Тръгнах по грешен път. Не съм горд от себе си, но ще трябва да се примиря с това. Не съм страхливец, Дана, и не се размеквам. Обаче няма да остана в Ню Йорк и миналото да ми напомня за себе си всеки ден до края на живота ми. Не съм толкова глупав да допусна такава грешка. — Той я обгърна с ръцете си. — Съжалявам, че те подложих на толкова изпитания. Без Морано като бос само ще става по-лошо. Повярвай ми. Ще се видим по-късно. Трябва да отида в Бруклин.
Същата вечер Бепи проведе разговор с Бен в клуба:
— Дана ми създава неприятности. Не иска да се преселим. Инати се като типична неаполитанка.
— С неаполитанците трябва да действаш хитро, Беп. Трябва да я прикоткаш. Купи й нещо, което си няма. Нещо, което може да използва в ранчото. Така ще й се прииска да го вкара в употреба и ще омекне. Всичките неаполитанки омекват, като им подариш нещо. Баща ти не ти ли е казвал?
— Все ми повтаряше, че обичат да харчат пари.
— Ами то си е същото. Обичат да харчат и да получават. Обаче най-много си падат по подаръците. Навремето чуках Кармела в продължение на години; тя беше от Неапол. За едно нищо и никакво коланче беше готова да я чукаш цял ден.
— Какво мога да й взема за едно ранчо?
— Какво ще кажеш за една косачка?
— Вече си има две и се вози из цялото имение с тях. Даже и по плажа ги кара. Виждал си я.
— Вярно — каза Бен, дълбоко замислен. — Купи й някое готино седло. Нека се почувства като каубойка.
— Да не мислиш, че Дана е толкова глупава и ще се хване на такава въдица? На седло без кон?
— Кажи й, че конят я чака в ранчото. Това трябва да мине.
Бепи се прибра вкъщи, влачейки седло, каубойска шапка и ботуши за Дана. Бяха от еднаква черна кожа и с украса от истинско сребро.
Тя се бе излегнала на дивана, облечена в предизвикателна нощница. Когато чу влачене на багаж из къщата, стана да види какво е съчинил Бепи.
— Виж какво съм ти донесъл, Дана — каза той с широка усмивка. — А конят те чака в ранчото.
— Помислих си, че влачиш труп. Изплаши ме. — В този момент видя седлото. — Сигурно се майтапиш, Бепи. За какво ми е седло?
— Не би ли искала да използваш това седло? Ами тази шапка и ботушите? Изработени са от естествена гущерова кожа и са украсени с истинско сребро. — Той й се усмихваше, горд от подаръка си.
Дана погледна седлото, шапката и ботушите.
— А къде е подобаващият ръчен часовник, перверзнико? Какво ще ме караш да правя тази нощ?
— Нищо. Откъде ти хрумна това за перверзника?