Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Корабът се разтресе отново и морето заля палубата. Лирна изведнъж се озова в ръцете на Илтис, който я вдигна и я метна към лодката; тя успя да се улови за борда, а след миг престъпникът я издърпа в нея. Илтис се прехвърли със сетни сили при тях и се просна на дъските. Лирна преброи петима оцелели, всичките окъсани, изтощени и до един вперили поглед в нея.
„Страшно кралство, няма що“ — помисли си тя. Погледна през рамо и видя главната мачта на кораба да потъва под вълните сред водовъртеж от отломки.
— Имаме ли някакви гребла?
4.
Френтис
Нападнаха от засада кавалерийски патрул от свободни мечове — четирима мъже, имали нещастието да спрат, за да пуснат една вода близо до мястото, където те се криеха в треволяка. Давока прониза един с копието си, Френтис уби двама с меча си, а Плъха и Греблото нападнаха четвъртия, докато се опитваше да яхне коня си — сопата и ножът го направиха на кайма, след което двамата му противници се скараха кой да вземе ботушите му. Давока облече окървавения жакет на мъжа, когото бе убила, а Френтис взе колана и ножницата на друг, но меча му с дълго острие — предпочитан от воларианската кавалерия — захвърли и прибра в ножницата своето азраелско оръжие. В дисагите намери бинтове и превърза раната на хълбока си: тя се беше възпалила, пареше нетърпимо, караше го да се поти и замъгляваше зрението му.
Зората вече се сипваше, когато яхнаха конете и поеха на запад, Арендил и Давока яздеха на един кон. Веднага стана ясно, че Плъха и Греблото нямат никакъв опит в ездата. Френтис бе очаквал да си плюят на петите веднага щом групичката им стигне до плажа от другата страна на скалистия нос, но по някаква причина те бяха останали — може би се бояха от неговия гняв или пък, по-вероятно, лоялността им беше свързана с воларианците, които, изглежда, бяха плъзнали навсякъде. Само за един час видяха още два патрула, твърде далеч, за да представляват заплаха, но после зърнаха цял полк, прехвърлящ един хълм на има-няма миля пред тях.
— Безнадеждно е, братко — каза Плъха. — Воларианските копелета са завардили пътя.
Прав беше. Най-прекият маршрут до Дома на ордена бе твърде опасен и трябваше да се примирят с единствения друг вариант.
— Урлишката гора — каза той и обърна коня си към гъстия лес северно от тях. — Реката минава през нея, шест мили навътре. Стигнем ли до реката, ще поемем по брега към Ордена.
— Тая гора не ми харесва — изръмжа Греблото. — Има мечки.
— По-добре мечки, отколкото тая сган — каза Плъха и срита коня си. — Айде, раздвижи се бе, проклетийо недна!
Френтис пришпори коня си в галоп и чу пронизителен звук откъм воларианската кавалерия, подобен на звука от ловджийски рог. Бяха ги забелязали. Дърветата бързо се сгъстиха, принуждавайки ги да забавят до тръс, а скоро след това теренът стана толкова неравен, че се наложи да слязат от конете. Френтис се ослушваше за конски тропот или други звуци на преследване, но чуваше единствено песента на гората. „Сигурно са решили, че не си струва да се занимават с нас.“
Свали дисагите от гърба на коня си, плесна го по хълбока и той се отдалечи между дърветата.
— Оттук ще продължим пеша — каза на останалите.
— Слава на Вярата! — изпъшка Греблото, смъкна се от гърба на коня си и си разтърка задника.
— Там, дето отиваме — каза Давока. — Там е домът на сините плащове?
— Да. — „Моят дом.“
— Тези нови мерим хер май знаят много — продължи Давока. — Сигурно знаят и за твоя дом, за твоя орден.
— Да. — Френтис преметна дисагите на рамо и тръгна на север.
— Значи ще го нападнат — настоя тя и тръгна до него. — Или вече са го нападнали.
— Тогава да не губим време.
Раната на хълбока му пламна отново. Френтис изсъска от острата болка, но не забави крачка.
Стигнаха до реката по обед и спряха за кратка почивка. Греблото и Плъха се сринаха с псувни на брега. Френтис си съблече ризата и се зае да смени превръзката на раната си. Давока се приближи да я погледне, подуши и сбърчи нос, после каза нещо на своя език.
— Какво? — попита Френтис.
— Раната е… — Тя замълча в търсене на правилната дума. — Зле, по-зле отпреди.
— Гнои — каза Френтис, като опипваше внимателно среза. Кървенето беше намаляло значително, но ръбовете на раната бяха подути и зачервени, червенината обхващаше и околната плът. — Знам.