Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Добре ли сте, деца? — попита Хелфгрим. По-младата, която плачеше, избърса очи с подгъва на наметалото си и се опита да се усмихне храбро.

— Съвсем добре сме, татко.

— Хубаво. Никакви сълзи тогава, малкото ми зайче. Бъди като сестра си. Няма от какво да се страхуваш — знаеш, че херцог Фенгболд държи на думата си.

— Да, татко.

Херцогът се усмихна благосклонно. Той знаеше що за човек е, но беше приятно, че и обикновените хора знаеха това.

Когато първите коне стъпиха на леда, вятърът задуха по-силно. Фенгболд изруга, когато неговият стъпи накриво и трябваше да се разкрачи, за да не падне.

— Дори да нямах друга причина — изсъска той, — бих убил Джосуа само загдето ме докара в това затънтено място.

— Хората трябва да бягат далече, за да избегнат дългата ти ръка, херцог Фенгболд — каза Хелфгрим.

— Няма толкова далечно място.

Снежна вихрушка се изви на северния склон на планината, движеше се почти хоризонтално от силния вятър. Фенгболд я погледна косо и сложи качулката си.

— Не наближихме ли вече?

Хелфгрим кимна и посочи едно петно от по-дълбоки сенки пред тях.

— Там е подножието на планината, господарю. — Той продължи да се взира в мятащия се сняг.

Фенгболд се усмихна.

— Изглеждаш много навъсен — надвика той воя на вятъра. — Възможно ли е все още да не вярваш на думата ми?

Хелфгрим погледна вързаните си ръце, понамръщи се и отговори:

— Не, херцог Фенгболд, но не мога да не изпитвам известна мъка, след като предавам хора, които бяха добри към мен.

Херцогът махна с ръка към най-близките ездачи.

— За да спасиш дъщерите си — достатъчно благородна причина. Освен това Джосуа е обречен да загуби във всички случаи. Ти не заслужаваш да те обвиняват за това повече, отколкото един червей, който поглъща труп, може да бъде обвинен за жътвата на Смъртта. — Той се ухили, доволен от цветистото си сравнение. — Не можеш да бъдеш обвинен повече от червей, разбираш ли?

Хелфгрим вдигна очи. Сбръчканата му кожа, поръсена със сняг, изглеждаше сива.

— Може би си прав, херцог Фенгболд.

Планината се издигаше над тях като предупредително вдигнат пръст. Бяха само на няколкостотин лакътя от ръба на езерото, когато Хелфгрим посочи отново.

— Там е пътеката, херцог Фенгболд.

Беше мъничка празнина в растителността, едва видима дори от тяхната удобна близка позиция. Все пак Фенгболд виждаше достатъчно, за да се увери, че Хелфгрим каза истината.

— Тогава значи… — почна херцогът, но от планината внезапно долетя глас:

— Стой, Фенгболд! Не може да минеш!

Херцогът стреснато дръпна юздите. Малка група призрачни фигури се появи на пътеката. Една от тях вдигна ръце пред устата си.

— Върни се, Фенгболд, махай се и напусни това място. Върви си в Еркинланд и ще те оставим жив.

Херцогът се обърна рязко и удари Хелфгрим по бузата. Старецът се олюля и едва не падна, но вързаните му китки го задържаха на седлото.