Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Когото ти уби. Дойдох да ти кажа, че твоето време изтече. Ти трябва да се махнеш от тази страна сега, преди да са те наказали боговете на Хернистир.

Скали я изгледа внимателно. Гвардейците му се подхилваха на смешната ситуация, но не и Остроносия.

— А ако не си отида, кралска щерко?

— Боговете ще решат съдбата ти. — Тя говореше тържествено въпреки омразата, която кипеше в нея. — Тя няма да е приятна.

Скали я погледа още малко, после направи знак на гвардейците си.

— Затворете ги. Ако се съпротивляват, убийте първо мъжете. — Гвардейците, които вече се смееха открито, тръгнаха да обкръжат хората на Мейгуин. Едно дете заплака, други го последваха.

Когато гвардейците започнаха грубо да посягат към хората й, Мейгуин усети, че увереността й се разклаща. Какво ставаше? Кога боговете щяха да поставят нещата на мястото им? Тя се огледа, очакваше убийствени светкавици да изскочат от небето или земята да се разтвори и да погълне осквернителите, но нищо такова не стана. Тя трескаво търсеше Диауен. Очите на гадателката бяха затворени в дълбоко съсредоточаване, устните й мърдаха беззвучно.

— Не! Не ги докосвайте! — извика Мейгуин, когато гвардейците заплашиха с копията си някои от плачещите деца, за да ги вкарат в редиците на другите. — Трябва да напуснете тази страна! — извика тя, като призова цялата си властност. — Това е желанието на боговете!

Но римърите не й обръщаха внимание. Сърцето на Мейгуин биеше, сякаш щеше да се пръсне. Какво ставаше? Защо боговете я предадоха? Можеше ли всичко това да е някакъв неразбираем трик?

— Бриниох! — извика тя. — Мураг Едноръки! Къде сте?

Небесата не отговориха.