Виелица на сенките [bg]

— Че ни изведоха, изведоха ни, но не тръгнаха с нас! — изръмжа Халас, все още не забравил как Слънчево зайче му даде някаква горчива отвара.

— Те са Дъщери на гората. Извън Заграбия нямат сила. А и хората е по-вероятно да ги вземат за момиченца, отколкото за властелини на Кралството на горите — застъпи се за дриадите Кли-кли.

За дълго време в отряда се възцари тишина. Всички бяха прекалено заети да внимават за възможна опасност и разговорът спря от само себе си…

Нашият сал беше пристанал на левия бряг на Иселина още в ранни зори. Оттам до границата на Заграбия бяха не повече от триста ярда. Дриадите първи напуснаха сала, изчакаха и ние да се озовем на брега, след което ни поведоха напред. Дъждът беше спрял още в началото на нощта, а след полунощ беше свил студ и сега земята и стволовете на дърветата бяха покрити с тънък слой слана, а редките локви — с ледена коричка.

Няколко минути по-късно излязохме от Заграбия. Отпред, докъдето стигаше поглед, се простираше хълмиста равнина, обрасла с рядка сива гора. Отрядът се оказа на южната граница на Валиостр.

Дриадите отново преминаха на оркски и размениха няколко фрази с Еграсса. После мълчаливо ни кимнаха, за миг задържаха поглед върху чантата, в която се намираше Рогът, и се скриха в гората. Изглеждаше, че храстите и черните дървета правят път на Дъщерите на гората.

Еграсса поправи сребърния обръч и мълчаливо ни поведе далеч от Заграбия. След петстотин ярда не устоях и погледнах назад. Едва ли някога щях да видя легендарната гора пак.

Заграбия беше застинала като тъмна мълчалива стена. И беше много различна от буйната зеленина, която бях видял от стената на Кукувица. Всъщност изобщо не приличаше на златно есенно кралство. Нормална, макар и огромна гора. Ноември беше унищожил всички багри. Неслучайно елфи и орки го наричат Сивия месец.

Но всичко това е поезия, докато житейската истина беше, че съществува съвсем реална възможност да се натъкнем на Първи, които уж не са в този район. Напуснахме Заграбия преди два часа и засега местността изглеждаше мирна. Не си личеше тук да е минавала многохилядна армия — на земята нямаше никакви други следи освен нашите. Еграсса водеше отряда по течението на реката и според изчисленията му скоро би трябвало да стигнем до Мойциг, разположен на левия бряг на Иселина. Не искахме да заобикаляме града, имахме нужда от коне (представям си как са скочили цените заради избухването на войната) и от новини за това какво се случва по границите на кралството. Тази война се случи много ненавреме. Дори и да устоим и Първите да не ни изтласкат в Студено море, загубите ще бъдат твърде големи и армията няма да успее да се възстанови от такъв удар до пролетта. Цялата ни надежда щеше да е в Арцивус и Ордена. Може би ще могат да създадат нещо с Рога на дъгата и Неназовимият няма да дойде за нашите души.