Диамантен меч, дървен меч [bg]

И отново аз, заточеникът в подземията на храма на Хладния плам, продължавам хрониките си. Това, което се случва в северните провинции, е една огромна беда. Не мога да намеря инаква дума. Всички надеждно и многократно проверени спойки се късат. Открай време установеното и уреденото се променя, като се превръща в своята пълна противоположност.

Гадината с козите нозе, изскочила от Мрака, продължава да ме тревожи. Зад нея стои такава сила, че и аз бях принуден да отстъпя. Мрак... Вече разбирам, че сгреших. Тъмнината е само една от магическите субстанции на нашия свят. А зловещото й название нека плаши невежите - прискърбният ми опит отдавна ме е отучил да се отнасям с предубеждение към имена и етикети, пък били те силни и страшни.

Само че козокракият не е от нашия свят.

Не е Тъма това, което стои зад него. Облечен е в черно - и какво от това? В последния момент успях да спася момичето, ала нейният спътник бе застигнат от печална участ. Сега трябва да издиря Тави в джуджешките лабиринти и да я изведа навън, на повърхността. Само нея. Третият от експедицията, джуджето, изчезна без следа. Не, не е загинал, просто се скри нейде из недрата на Хребета на скелетите, в паяжината тунели и пещери, които познава като кесията си, или поне далеч по-добре, отколкото хората познават своите.

Възелът на тайната е затегнат твърде силно. Готов съм да се отчая. Не удържах вкопчените в схватка сили. Чудовищно възмущение в магическите потоци закри от мен развитието на събитията в Мелиин. Навярно следва да се очаква най-лошото.

Почвам също така да проумявам защо ми е наложено именно такова наказание. Едва сега ми е ясно напълно какво е целял наказващият - има ли по-мъчително нещо от това да чувствам, да зная, а където не знам, да се досещам... и нищо да не съм в състояние да променя? Остава ми единствено да чакам, бездейно да чакам, като за слаба утеха бълвам върху пожълтелите страници думи, строени в строг ред. Моите летописи.

Някой плачат, вият, скубят си косите, удрят си главата в стената... а аз пиша. Комай е същото. И като споменатите начини за освобождаване от напрежението, моят също оставя белези -написаната хроника...

Все пак имам капчица надежда. Рано или късно тъгата и ужаса, дори предсмъртната агония на някой бродещ по земята, върху когото е спрял взорът ми, ще ми дадат възможността да напусна каменната килия, пол основите на Хвалинския храм на Хладния плам.

Колко непоносимо е очакването...